По време на Балканската война България влиза в полезрението на американските журналисти заради положението й спрямо турците и въобще на Балканите. Става дума за американския вестник „The Pittsburg Press“, който публикува статия за българите на 3 ноември 1912 г., по повод участието ни в Балканската война – 26 септември 1913 г. – 17 май 1913 г. „Странни, мълчаливи хора са българските селяни – врагът, от когото турците се страхуват най-много“ е заглавието на статията. Този конфликт, макар и да е локален на Балканите, все пак привлича вниманието на международната преса и общественост. Статията скицира българските нрави, като прави силно впечатление, че преценката е особено точна и актуална дори и днес в някои отношения.
Българите са определени като
„най-тихите хора на света“
Това определено е качество, което си заслужава да се отбележи специално, защото демонстрира уравновесеност. В статията се споменава, че дори и децата, когато се забавляват, си играят безшумно. Не са пропуснати и патриархалните нрави, според които когато мъж и жена са в града, мъжът винаги върви отпред. Мъжете не пиели много, не пушели, гледали строго, дори сърдито. Това виждат в продължение на години и други хора от Запада, наблюдавайки българите, дори и днес на много чужденци им прави впечатление, че
ние не се усмихваме
сякаш сме сърдити на някого за нещо си. Такова впечатление оставяме с поведението си, с излъчването си, с цялостното си присъствие.
Прочети още
не са красиви
по американски стандарти“, пише вестник „The Pittsburg Press“, и наистина е така, защото стандартите са различни. В същото време обаче сме определени като „здрава, мощна раса“, което сякаш компенсира „недостатъка“ ни, че не сме „красиви“, което е твърде субективно и оспоримо, защото за всеки красотата е въпрос на личен избор, разбиране и възприятие.
Описани сме също като безскрупулни, но не зверове, а в смисъла на хладнокръвни хора, които не биха се поколебали да убият дори и турчин, като планират всичко, без излишни емоции и без драми. След това се прави кратко, но особено точно описание на генетичния ни фон, народностните субстрати и съставките, от които сме създадени като нация. „Българите са силни и свирепи воини“, казват още американските журналисти и са напълно прецизни в това ни описание по време на Балканската война. Всъщност повечето, които са ни описвали, независимо дали от онези години или сега, обикновено са точни в преценките си.
Интересът на американските журналисти
към България и към нейните актуални проблеми не е случаен, защото той е провокиран и от новините, които идват до тях, но и от многото българи, които посещават Америка, а и остават да работят и да живеят там. Диаспората ни постепенно се увеличава в Северна Америка и така се поставя началото на една от най-големите българо-македонски колонии извън Родината и така наречения „стар край“, както повечето наричат местата, от които тръгват, за да стигнат до Новия свят. Прави впечатление обаче фактът, че американските журналисти са добронамерени, безпристрастни и пунктуално точни. Няма предразсъдъци в описанието им, липсват внушения. Това може би се дължи и на факта, че Америка е твърде отдалечена от България, но означава също и стандарт на писане, на предаване на информация, на информиране, на осведомяване.
В същото време българите не се стремят да се променят, не се стремят и да се показват като по-различни от това, което са в действителност. Те не търсят някаква фалшива показност. Описанието им е почти като фотография, те са засечени в един кадър и поради това са твърде точно предадени във времето. Има и още една характеристика на българите в САЩ и тя е, че
те са капсулирани
Страхът от загуба на национална идентичност води до това, че групите извън страната винаги се затварят в нещо като широко семейство. Така те съхраняват ценностите си, традициите, обичаите и всичко останало, което ги отличава като народностна група, която има своя собствена визия за почти всичко, което ги заобикаля. Така те живеят затворено, но задружно, капсулирано, но ценностно изолирано, за да не позволят на външните фактори да ги променят, а напротив – да останат себе си и да се запазят дори и на друг континент. Ето това американският вестник „The Pittsburg Press“ предава индиректно, но твърде елегантно. Той ни описва такива, каквито сме в онези години –
за някои - диви, за други - съхранени, за трети - екзотични.
Може би всичко това е вярно, но чест прави на журналистите, че предават истината в нерафиниран вид, с което постигат максимална историческа достоверност на статията им като документ на времето, в което е писана.
