Не са много чести случаите, когато България попада в американската преса в годините на така наречената ранна емиграция, тоест – около началото на ХХ век. Един от тези пикови моменти е малко преди, особено по време на и най-вече след Илинденско-Преображенското въстание и неговия последващ погром. За първи път американската общественост е широко информирана за положението в Македония, разбира се, преди въстанието, и то през 1901 г., когато в Пирин планина, в България, е
отвлечена американската мисионерка
мис Хелън /или Елън/ Стоун от Бостън, Масачузетс. Първо събитието е представено като бандитско нападение от турците, но скоро става ясно, че това е дело на революционна организация, действаща в македонските земи, която има подкрепата на местното население и енергично се бори за свобода на географската област. Разбира се, с мис Стоун македонските комити се държат много любезно и се грижат да не й липсва нищо. По-късно тя ще опише своите приключения в най-голямото американско списание в онази епоха – „Маклюр“. Именно по този начин, чрез похищението на една американка, името Македония и събитията в тези земи стават достояние на американските журналисти, които пък на свой ред разказаха за борбите в Македония и за желанията на хората там.
Отново се пише за Македония след така наречените
солунски атентати от април 1903 г.
когато списание „Харпърс Уикли“ в броя си от 20 май 1903 г. между другото отбелязва и следното: „Последните случки в Солун правят достоверно в буквален и фигуративен смисъл да се каже, че македонският въпрос е пълен с експлозиви... Ако султанът не е окуражаван от някои окултни влияния, за да се противопоставя на плановете за реформи, ние не може да се надяваме за определени резултати след пет или шест месеца, но не можем да не тръпнем, когато си помислим за възможната съдба на много македонци, мъже и жени, през време на тия месеци.“. С началото на Илинденското въстание все по-често американската преса пише за положението в Македония. В уводна статия под заглавие „Турските затруднения“ списание „The Independent“ в броя му от 20 август 1903 г. четем: „…Една от най-изненадващите фази от въстанието в Македония е отношението на гръцките християни в Македония, които се побратимяват с турците срещу техните братя християни българи, както и изявленията на гръцкото правителство в Атина, взимайки страната на турците, което съвещава гърците в Македония да предават революционерите на турските власти.“ Списание „Outlook“ описва
обещанията за реформи
в Македония в броя си от 19 септември 1903 г. Там четем: „Чудно ли е въобще, че македонците, виждайки какво значат обещаните реформи в Армения, са принудени да дойдат до отчаяние, реализирайки, че реформите са една подигравка?“. Спирайки се отново на обещаните реформи в Македония, пак списание „Haper’s Weekly“, в броя си от 3 октомври 1903 г., пише следното: „Не бива щото християнските сили в Европа да останат безчувствени наблюдатели в превръщането на Македония на касапница от отмъстителния турчин…“. В същото списание, но в броя му от края на месец октомври - 31 октомври 1903 г., четем, че Хилми паша е възприеман не толкова като инспектор за прилагане на реформите в областта /Македония/, а по-скоро е възприеман от местните хора именно като „инструмент за кланета и унищожение“. Списание „The Independent“, в броя му от 2 ноември същата 1903 г., публикува дълъг апел, озаглавен: „Един македонски апел до американската съвест“. Този апел не носи подпис, за да не се издаде изрично името на автора. Чрез него обаче се представя тежкото положение в Македония, дават се статистики за жертвите, изгорените къщи, опустошените сили и оставането на 50 хил. души без дом, при това буквално на прага преди зимата на 1903 г.
През февруари следващата 1904 г. граждани на Кънектикът, начело с губернатора на щата, вземат решение в защита на Македония и настояват за изпълнение на обещанията от Берлинския договор, който гарантира човешкото третиране и запазване на населението от беззакония и издевателства. Подобни писма и резолюции са отправени и до Конгреса на САЩ и от други видни американци по онова време – сенатори, духовни лица, учени, общественици. По този начин македоно-българите, както ги наричат в онези години, или хората от македонските земи, които са изконно български тогава, поставят
въпроса за своята независимост
от султана и от Турция. Те искат да бъдат свободни граждани така, както своите братя и сестри в България. За съжаление обаче съдбата е отредила един по-различен жребий и за тези хора, и за тяхната съдба в годините напред. И именно поради тази причина една голяма част от тях емигрират предимно в Северна Америка, за да търсят там препитание при своите близки, които вече са намерили новия си път в живота – свободен, макар и далече от заветния „стар край“ – България.
