Другарят Живков се чука с говорителката Анахид Тачева през 1970 година в Българската телевизия, когато за директор е назначен Павел Писарев (първият вляво)
Някогашната надежда на част от българите за ренесанс на родината им - Симеон Сакскобургготски, тези дни зачеркна и последните капки авторитет, които бе запазил след любовния си романс с комунистите в печално известната тройна коалиция. Съсипал огромна част от реномето си на надпартиен и загрижен за родината си монарх с решението да се съюзява с наследниците на тези, които изгониха семейството му от България - БСП, както и с техните отрочета от ДПС, сега царят реши да дава рамо на премиера Пламен Орешарски.
Очевидно тотално напуснал времето и пространството, в което живее България, или пък поради стари свои зависимости от БКП, той заяви, че се възхищава на Пламен Орешарски. Нещо повече - не виждал защо правителството му трябва да подаде оставка, ако не се харесва на част от българските граждани. "Считам, че трябва да се изчакат 4 години. Не виждам защо обезателно, ако на част от българите правителството не им харесва, то трябва да подаде оставка. Къде ще остане България тогава, ако тръгнем през ден-два да си търсим правителство", каза той. Г-н Сакскобургготски дори подчерта, че премиерът Пламен Орешарски има пълното му уважение. "Не съм човек, който дава оценки, защото зная колко е трудно да се управлява. Но той има пълното ми уважение, той е много запознат с темата, прагматик, човек, който работи наистина много отговорно. Изборът му за премиер е много уместен", заяви величието. Не стига това, ами
Симеон II даде отново братско рамо на БСП
и компания, като обяви, че е против свикването на Велико народно събрание. То не било решение, рече той. "Хората сега негодуват срещу 240-те депутати, представете си какво ще е, ако те са 400, но и те биха могли съвсем законно да си самопродължат периода, да кажем, 5-6-8 години. Това го знае всеки, който е прочел внимателно конституцията. Аз ви питам, с това ще напредне ли България? Нека да сме по-прагматици, спокойни, сериозни и да гледаме доброто най-вече", завърши Сакскобургготски. Изявлението си царят направи, докато бе със съпругата си Маргарита и гръцки археолози на обиколка из археологически обекти в България и в Гърция, свързани с тракийската култура и изкуство.
Тъй като поведението на Симеон, който вече десет години го играе адвокат на комунистите, за някои буди абсолютно недоумение, ви предлагаме откъс от спомените на комунистическия журналист Пламен Писарев, отпечатани наскоро в списание "Биограф". При други обстоятелства те биха предизвикали ужасен скандал и може би разследване. Но в сегашния хаос, в който се намира България, най-вероятно ще останат незабелязани. През лятото на 1964 година г-н Писарев е назначен за кореспондент на рупора на БКП - вестник "Работническо дело", в Париж. Там той вижда с очите си колко топли чувства питаят един към друг и какви мили и скъпи подаръци си правят другарят Тодор Живков и намиращият се в изгнание и уж враг на Народната република Симеон Сакскобургготски. Спомени, от които полъхва лицемерието на комунистическите журналисти и на цялата система, която те са бранели с перата си.
.....................
"Редколегията на "Работническо дело" взе решение през лятото на 1964 г. да ме назначат кореспондент в Париж. Това беше най-добрият подарък за 30-ия ми рожден ден. Започнах да уча френски и да се готвя, за да бъда одобрен от заседание на Секретариата на ЦК на БКП, което така и не стана, решението излезе на подпис. И в края на октомври заминах. Бях се оженил през 1961-ва, дъщеря ми Елена се роди през ноември 1963 г. Първо заминах сам, устроих се в апартамента на Владо Костов *, след 3-4 месеца при мен дойде съпругата Цвети, а после и майка ми с малката Лени. Веднага започнах да работя. В Париж беше Велчо Чанков - кореспондентът на БТА (следовател от МВР), който много ми помагаше в началото. Старият Владимир Топенчаров пък по това време стана посланик във Франция.
Виждал съм генерал Дьо Гол много пъти
но не съм разговарял с него. Той беше велика фигура и всяка година правеше голяма пресконференция. Получавах поканите винаги вкъщи. Носеха ги двама полицаи мотоциклетисти, на моторите им имаше френски флаг и надпис „Президентство". Това ми вдигаше имиджа в кооперацията, в която живеех. На пресконференциите се събираха около 700 души журналисти от цял свят - в някой елитен хотел на площад „Конкорд" или в Елисейския дворец. Присъстваше целият Министерски съвет с премиера Жорж Помпиду и след чакане от 10-ина минути за авторитет на високата трибуна се покатерваше и без това високият два метра френски президент.
Веднъж след едни парламентарни избори успях и аз да му задам въпрос и той дори ми се изсмя - попитах го глуповато: „Защо избирателните райони, които избират голистки депутати от Париж, са по 20-ина хиляди избиратели, а тези от предградията, които изпращат комунисти, са по стотина хиляди?"
Генералът попита още веднъж кой постави този въпрос, от кой вестник и от коя страна е, и насмешливо отговори, като ме сряза: „Какво, вие искате да бъде обратното, така ли? Ще има да чакате много, докато това стане." И всички в залата - „ха-ха-ха". След една седмица госпожица Герле - тя беше в отдел „Печат" и отговаряше за социалистическите страни, ме покани на обяд и любезно започна да ме разпитва откога съм тук, откога знам френски, искам ли да говоря конкретно с някой министър. Но искаше да знае какво ще питам. Не забрави да натърти любезно, че всички въпроси на важни пресконференции като тази е хубаво да се съгласуват с нея и с отдела предварително. Тази госпожица Герле и доста ни помагаше. Например когато я помолих да ми съдейства да получа служебен дипломатически номер за личната си кола, тя го направи и аз
започнах да паркирам, където си искам
и да карам като цар по булевардите на Париж и по магистралите на Франция и Европа.
През 1967-а, когато се честваше 50-годишнината от Октомврийската революция, във Френската телевизия бе поканен 86-годишният Александър Керенски, дошъл тогава от Америка. Когато избухва революцията, той е министър-председател на царска Русия. След приключване на предаването моят приятел Анатолий Потапов, кореспондент на съветското радио и телевизия в Париж, ме заведе да видя Керенски в руския локал „Ше Юсупов", близо до Триумфалната арка. Старецът пиеше водка с убиеца на Распутин, граф Юсупов, емигрирал след революцията. Аз, разбира се, се запознах с двете антики, но кой в София би пуснал интервю с тях, и то по повод 50-годишнината от Великия октомври! Търсенето на истината ми беше скъпо, но Париж ми беше по-скъп. Такова интервю би прозвучало по-скоро като молба да ме върнат обратно.
През октомври 1966-а Тодор Живков направи официално посещение във Франция. Две седмици преди това генерал Мирчо Спасов пристигна в Париж, за да обходи маршрута, по който щеше да мине българската делегация. Бях определен за един от преводачите му и заминахме за Ница. Оказа се, че десетина хиляди войници щели да охраняват пътя от Hица до Марсилия, за да може делегацията ни да разглежда Лазурния бряг. Спасов се сдуши около бутилката с полковник Пара, началник на дипломатическата служба на френското УБО (НСО), и двамата започнаха да водят ченгеджийски разговори - да работели заедно в Близкия изток и на Балканите, което ми се видя абсурдно, но разговорът вървеше с пиенето.
Лично полковник Пара ни покани на прочутото френско вариете, макар че сезонът бе закрит. Бях удивен, когато вечерта казиното светеше в целия си блясък, а вариетето работеше под пълна пара, игралните зали се пукаха по шевовете, на бара мадамите мятаха погледи. Полковникът беше поканил на веселие цялата полиция на Ница и крайбрежието, мъже и жени - и то само за да ни покаже казиното.
Държавата плаща
Качихме се на последния етаж в една зала, пълна с тв екрани, на които се наблюдаваха игралните зали. Можеше да се види на всяка една маса какво става, лицето на всеки, как свива например левия палец и дава сигнали на партньора си.
С другия преводач - Тодор Додев, отидохме при Смабджа, главен редактор на правителствения вестник „Комба", излизал нелегално още по време на Съпротивата. Занесохме две бутилки коняк „Преслав" и Смаджа ни информира, че на България ще бъдат предложени сериозни проекти: международният път Е-5 да продължи от Триест - Белград през София и Пловдив до Багдад, като на наша територия на всеки 100 км се строят мотели, бензиностанции и кътове за отдих - т.е. така ще се открие огромен транспортен проход от сърцето на Европа до Азия. Каза още, че ще ни се предложи кредит за закупуване на 30 самолета „Каравел", че френските туристи ще станат 100 хил. годишно и ще се построят туристически селища за тях, че ще се монтират автомобилите „Рено-8" и „Алпин" - всичко това с френски кредити. Намекна ни, че Франция исторически подкрепя правата на България за излаз на Бяло море.
Тодор Живков дойде с външния министър Иван Башев, с Милко Балев и свита от десетина журналисти. Аз се залепих за Богомил Нонев, генерален директор на радиото и телевизията, а покрай него с Иван Башев, с когото бяха приятели. Веднага запрашихме по галерии и други интересни места. Само да бяхте чули какъв диалог водеха двамата. Мислех си - Боже, този човек външен министър ли е, не се ли интересува от НАТО и американските бази, или е естет, критик, галерист?
Делегацията беше разгледала разни неща, а за да ме видят, че не се отклонявам, се приближих до Живков, който стърчеше сам с Милко Балев, и чух Мара Малеева (жената на Първия), която го придружаваше, да му казва: „Иди при Башев да научиш нещо, какво клечиш тук до Милко." Тази Мара Малеева направи силно впечатление на французите със своя такт, скромност, култура и нескрит интерес към всичко френско.
Визитата бе определена за повече от успешна. Генералът бил в униформа, а нашият - в официален черен костюм. Французинът казал, че България е била несправедливо лишена от излаз на Бяло море, а Живков се съгласил: „Българите мислят като Вас, г-н Президент, но по този въпрос трябва да говорите не само с нас, но и с Москва и Вашингтон." „Добър, хитър политик", казал генералът на обяда на Кув дьо Мюрвил (френския външен министър). Големият дипломат Нино Нинов, който беше основният преводач на Живков, ми сподели, че е чул и друго - „малка държава, но с голям държавник". Ке д'Opce - външното министерство, устрои на всички български журналисти разходка с туристическо корабче по Сена.
Домакиня беше Силви Вартан
- тогава младо момиче, започващо кариерата си, говореше ни на български.
Посещението завърши с голям прием в нашето посолство, какъвто то не помнеше. Дойде цветът на Париж: министри и много наши приятели. Сред тях видни журналисти, философи, социолози, дойде Елза Триоле (истинското й име е Каган и е сестра на любимата на Маяковски - Лилия Брик), Луи Арагон, филмовите звезди Ив Монтан и Симон Синьоре, Силви Вартан. Въобще Живков се представи много добре във Франция, представи добре и България. Той си замина, но в двора на посолството остана една лека кола „Рено 11", последен модел, подарена му от заводите „Рено", където бе на посещение.
След една седмица шофьорът на мисията ни започна да се стяга да закара колата в София, но тръгна слух, че си вадел виза за Испания. Посланикът ме светна: „Писарев, шофьорът ще кара колата в Испания като подарък за царя - за Симеончо, другарят Живков нареди, защото той ни помага. Не само че не говори против България, ами урежда отношенията с иранския шах." Небето да беше паднало, по-малко щях да се стресна. Какво нещо е голямата политика!"
____________
* Владимир Костов - бивш емигрант в Париж, който след бягството си от комунистическа България започва работа в радио "Сводобна Европа". Оцелява след неуспешен атентат с чадър, извършен по същия начин, по който в Лондон е убит Георги Марков - бел. ред.
Екип на BG VOICE
