Едва ли сте чували за Салот Сар, той остава известен с истинското си име – Пол Пот. Камбоджанският революционер е може би най-голямото зло, което човек е можел да открие в Камбоджа. Името Пол Пот идва от идеята за така наречения „Политически потенциал“. По време на неговото управление, всеки един човек, който има образование и говори чужд език. Понякога дори човек с очила се смята за опасен, защото очевидно е чел повече. Страхът на Пол Пот, че някой няма да повярва на лъжите и на обещанията за революция ще допринесе до извършването на един от най-зловещите геноциди в Азия. Когато Пол Пот се захваща с политическото прочистване на страната си, той може да гребе с пълни шепи от всички останали свои партньори в новата идеология.
В България режимът започва да действа почти веднага и интелигенцията на страната е превърната в един от най-големите врагове. Според очевидци на село Белене, тогава с едва 7500 души популация, когато идват военните, те са на мнение, че
нищо добро не ги чака
На 27 април 1949 г. е дадено нареждането за създаването на така наречените Трудово-възпитателни общежития. По-късно остават известни като трудови лагери, а малко след това бързо ще се извисят до лагери на смъртта, пише chr.bg. През 1944 г. се смята, че всички, които се класифицират за врагове на народа – най-често хора с високо образование и наличието на земя за обработка, могат да получат еднопосочен билет за един от многото лагери.
Прочети още
Известни са Ловеч и Белене, но винаги има и други по-малки, но също толкова активни при поглед на броя смъртни случаи. Всички са изпратени в тези лагери без съд и присъда, отказано е да бъдат разглеждани като нормални човешки същества, най-вероятно защото тяхната логика може да победи. Всеки селянин, който откаже да предостави земята си за обработка в така наречените ТКЗС организации се превръща в новия злодей. Първоначално лагерът трябва да задържа затворници в рамките на 6 месеца до една година, но през 1951 г. се дава ново нареждане и се очаква затворниците да стоят там между 1 и 7 години, като времето не е от значение
убийствата са нещо напълно нормално
На 1 май 1949 г. директор на Белене е лейтенант-полковник Тодор Миленков.
Той трябва да го построи и в рамките на две седмици открива 20 пазача и още 100 полицая, които наема от близкото село. Само след още няколко седмици идват и затворниците, които трябва да се възпитават. Броят им бързо достига цифрата от 3000 души. Те започват да копаят дренажи, развиват земеделие на малкия остров. В пика на първата фаза на лагера ще стане ясно, че изпратените хора са 9933 мъже и жени. Веднъж след като Белене вече не може да оперира като лагер, партията решава да го затвори и промени в затвор – това се случва през 1953 г. За гостите няма никакво значение, всичко продължава да бъде едно и също. След Унгарската революция, лагерът започва да работи и като лагер и като затвор и така до 1959 г. Официално Белене продължава да съществува до 1989 г. и въпреки многобройните опити да се изследва естеството и причината за извършените политически убийства, тишината продължава да е ясна.
Документите са заличени
хората се погребват без имена
а често просто са хвърляни в Дунав или предоставяни като едно от най-сладките менюта на прасетата. Никой не получава някакво правосъдие и Белене живее днес единствено в историите на неговите посетители, които бавно и сигурно започват да губят битката с времето. Точно както те някога са били осъдени без съд и присъда, така и самите надзиратели продължават да живеят спокойно с фиктивен съд и без никаква присъда. Просто сменят имената и продължават напред, сякаш нищо не е съществувало. Един от най-големите абсурди е, че Белене се превръща в гробница за лагерниците от Ловеч. Понеже колата идва през деня от Ловеч и цялото село може да я види, всеки вече знае какво точно се случва на малкия остров.
Повечето надзиратели идват директно от селото и скоро започват да разказват какво погребват. Що се отнася до оцелелите, те често заявяват, че дори Данте не може да измисли този ад, който някога е властвал в Белене и Ловеч. А архитекти на това действие са хора като Николай Газдов и Цветко Горанов, техните имена присъстват в делото след това, но както човек може да се досети, същите нямат никакви, абсолютно никакви спомени за извършените си действия.
Мирчо Спасов избира кой „враг на народа“ да бъде погребан тайно
Друга интересна подробност е, че самият Мирчо Спасов е пристигал в лагера, за да посочва кои точно врагове на народа трябва да бъдат премахнати. Поне това е записано в показанията на Цвятко Горанов – един от началниците в лагера в Ловеч. В нито един от смъртните актове не е написана истинската причина за смърт – повечето умират от сърдечна недостатъчност, умора и други, но не и от побой и тежки рани. Самият Мирчо Спасов по-късно ще разпореди погребенията да се правят тайно, в различно време и на различни места. Какъв е животът на един лагерник в Ловеч и Белене? Работният ден започва между 4 часа и 5 часа сутрин, без значение какво е времето. Всички са изпратени на кариерите и започват да блъскат камъни. Медицинската помощ се свежда до уриниране по гърбовете на пострадалите, за да няма поне инфекция.
Храната е боб, зеле и спанак, като не е задължително да се консумира – никой няма да се притесни от гладна стачка. По устни уговорки на Мирчо Спасов, в лагера трябва да се работи от изгрев до залез. По думите на началниците на лагера, при тях се карат някои от най-криминално проявените престъпници. За съжаление обаче става ясно, че повечето са частни търговци, политически престъпници и други, следвайки точно пътя на Пол Пот. Защо е било необходимо това, никой не може да каже. Мнозина смятат, че Газдов, Горанов и останалите са извършвали услуга на партията – поне това били убежденията им. Мирчо Спасов е наказан да отиде на друга работа, поне това е нареждането на Тодор Живков. Останалите са наказани с порицание, като някои преминават в пенсия.
Любимото занимание на Шабан: Да души затворниите, докато спят
Едно от верните кучета в лагера е Шабан (Стоян) Калеев Даков – ром, който проявява жестока агресия към лагерниците. Същият използва цял арсенал от тъпи уреди, с които да убива хора. Според някои от оцелелите в Ловеч, Шахо не е имал нужда да повтаря нападенията си, бил достатъчен само един удар.
Негово любимо занимание е да влиза в бараките вечер и да души хора, докато спят, това действие никога не е било назидавано, а и никой не си спомня някога Шахо, както го наричат, да отиде на съд. Неговата съдба остава неизвестна и до този ден. В Ловеч никой не излизал вечер дори до тоалетна, защото Шахо обичал да убива безпризорни затворници.
Прочети още
Във всяка една барака ще бъде открита кофа, както и по един буден, който трябва да неутрализира ромът, ако се опита да изпълни своята закана за убийства. Липсата на памет при всички надзиратели е голяма, но е куриозно, че всички пръсти показват именно тези лица като основни участници за издевателствата. Повечето лагерници споделят, че често Газдов е водил семейството си с файтон, за да покаже къде работи, докато неговото семейство се възхищавало на голямата отговорност.
„Копирано от съветските другари“
Едва през 1992 г. ще открием, че всички замесени в лагерите ще намерят начин да се оправдаят, а и самото дело ще продължи напред. Самият Мирчо Спасов ще заяви в съда, че просто е копирал делата на „съветските другари“ и техния опит. През 1959 г. Мирчо Спасов се смята и за най-младия заместник на вътрешните работи и точно той трябва да създава лагерите край Ловеч и Белене. Очевидно е, че се е престарал. Мирчо Спасов умира по време на делото на 82-годишна възраст. Цветко Горанов също умира у дома си, докато е под домашен арест. Юлия Ръжена и Николай Газдов прекарват по три години в арест – присъдата е точно колкото е съществувал и лагерът. Юлияна Ръжева е обвинена за убийството на две лагернички, макар и мнозина да си спомнят, че броят е много по-висок. Четете правилно, две убийства се равняват на три години затвор.
Никой не се извинява за извършените престъпления и до днес. Впрочем Николай Газдов живее до 89-годишна възраст в родния си град Левски. Именно там сменя фамилията си и рядко говори за извършените престъпления. Не е притесняван, а и всички го познават. Юлия Ръжена умира при съмнителни обстоятелства, докато нейната дъщеря никога не вярва на легендите, които се разказват за лагерите в Ловеч и Белене. Родната ѝ майка не можела да излъже. Поне в това се вярва. Белене се отваря веднъж в годината за посетители, а в другото време трябва да бъде погълнат от природата и никога повече да не се разкрива. Съдбата на Ловеч не е по-различна. Времето заличава всичко, това е единственото сигурно. Според различни източници, броят на затворниците надвишава 180 хиляди души, като за много от тях се губят следите.
Юлияна и „нежната й пръчка“ за наказания
Един особен случай е и присъствието на Юлияна Павлова Ръжгева. Тя е родена в Белене и след създаването на лагера е наета да работи именно там.
Тя отговаря за жените, като според нейни показания е разполага с нежна пръчка за дисциплиниране на лагернички. Според показания на оцелели, Юлияна е родена убиец и често нежната пръчка се озовавала почти навсякъде върху тялото на поверените и жени. Отново не само не си спомня, но и отрича всичко, което някога се е случвало в Белене. Често покрай изпратените лагерници се откриват студенти и младежи, които са имали възможност да разговарят с чужденци в морските ни курорти. Лозан Лозанов си спомня, че е докаран в лагера в Ловеч, след като пътувал от София до Ямбол без причина. Друг е изпратен в лагер, защото поискал да отиде на забава, но в последствие става ясно, че баща му е отказал да предостави своята земя за ТКЗС. В рамките на няколко месеца през 1961 г. са издадени около 150 смъртни акта, а след това спират да се пишат такива. Никой не знае какво точно се случва с въпросните, никой не знае къде са погребани и генерално телата на починалите никога не се връщат обратно на роднините.
