Минчо Дончев, или бай Минчо, както го наричат в България, е издръжлив, находчив, изобретателен и притежател на множество таланти. Както много други българи в Америка. Но Минчо не използва качествата си, за да покаже най-доброто от себе си зад Океана. Напротив, през 70-те и 80-те години на миналия век Минчо обира вила след вила по поречието на река Стилагумиш, на 120 км от Сиатъл, и успява да остане неуловим повече от 10 години. През това време той живее като дивак в първобитна землянка в планината и изминава десетки километри на ден с тежка раница на гърба. Заради непрестанните му набези във вилната зона и „потъването“ му в планината над Сиатъл местните го наричат Планинския човек или Дивия планинец. Разбира се, дори и в най-добрите екшъни, белезниците щракват и лошите влизат в затвора. Но не и Минчо, чийто живот сам по себе си може да стане филмов сюжет. Той излежава едва четири месеца

зад решетките на вашингтонски затвор

и бива депортиран в България. Заедно със солидна сума от около няколкостотин хиляди долара, дадени му от САЩ. В същото време полицията пише на „сметката му“ рекордните 71 обира в 64 вили.

Минчо Дончев бяга от България през далечната 1968 година и е върнат обратно през 2001 г. По време на разследването срещу него ще стане ясно, че криейки се из горите на Сиатъл, той е пропуснал падането на Желязната завеса и е останал в неведение за смяната на режима в Родината му. Преди да избяга от България, Минчо работил известно време като милиционер. От 1957 до 1964 г. се трудил и като началник съоръжение в тогавашната институция „Културен отдих и украса“ в Стара Загора. По това време получава първата си присъда – 5 години затвор за опит за убийство на бащата на съпругата си. Излежава ги, а след като излиза, решава да стане овчар, гледа цяло стадо овце и над 30 прасета, а от печалбата се надява да си купи апартамент. Но крадлив съсед се изпречва на пътя му – краде агне след агне от стадото му. Различни са свидетелствата кой точно е извадил първи ножа и кой кого е сбил първо, но в крайна сметка съседът се оказал с прерязано гърло, а Минчо с 20-годишна присъда за убийство. Този път обаче той няма намерение да лежи в затвора и бяга. Два месеца живее като партизанин в гората, след това минава нелегално границата и се озовава в Гърция. От там пеша през Югославия, Австрия, та чак в Италия, където получава статут на политически емигрант. Снабден с него, бай Минчо заминава съвсем легално за Америка, където е посрещнат с отворени обятия. Там се жени през 1982 г. и изкарва прехраната си като механик, но не плаща данъци, за което властите тръгват по петите му. Истинският му сблъсък с полицията обаче идва през 1985 г., след като решава

да взриви дома на американската си любовница

Тогава той е арестуван в окръг Кинг, Вашингтон, но отново успява да избяга и да се скрие от униформените. И потъва вдън гора. Не след дълго обитателите на вилната зона край Сиатъл започват да се оплакват от нападения на вилите им. В началото полицията се чуди дали не става дума за набези на животно, тъй като единственото, което липсвало от къщите, била храна. Парите и ценностите оставали непокътнати. „Задигна ми три кутии макарони и сирене, като разби новото ми стъкло за 300 USD“, жалва се по това време една от собственичките на ограбените вили. Друг потърпевш, Боб Гарднър, казва: „Всеки път, когато нахлуваше във вилата ни, Планинският човек омиташе кухненските шкафове и хладилника до трошичка“. Минчо всъщност привиква виладжиите край Сиатъл сами да му оставят храна. Когато такава липсва, той остава безспорни знаци, че това не е по вкуса му. Така например при един от набезите си той открил празни шкафовете и хладилника в една от вилите. Това очевидно много го ядосало, защото използвал чаршафите на собствениците вместо тоалетна хартия. Историята мълчи дали виладжиите са заредили храна за следващия път, но заради липсата на нови знаци, може да се предположи, че са разбрали недвусмисленото послание на българина. Докато броди из гората, Дивият планинец, както го нарича американската преса по това време, измервал времето по сезоните и когато го хванали през 1998 г., вярвал, че е още в 1997 г. А как успяват да го хванат ли? След като един от потърпевшите, Фил Вининг, се свързва с Джоел Хардин – бивш рейнджър и специалист по проследяване. Той работел четвърт век на американско-канадската граница и бил специализиран в издирването на хора. През 1997 г.

рейнджърът тръгва по следите на българина

Прави карта на обирите, извършени от Минчо, очертава периметъра на района и слага инфрачервени сензори за движение, с които се надява да засече крадеца. Разследващите вече са установили, че Планинският човек е хитър, с инстинкти на животно и често сменя маршрутите си.

На 1 март 1998 г. методите на Хардин дават резултат. Единият от сензорите се задейства, десетина минути по-късно и други два. Бившият рейнджър се свързва с шерифа на областта Снохомиш Джон Тейлър и ден по-късно полицаи, снабдени с уреди за нощно виждане, тръгват по дирите на Дивия планинец. И срещата им не закъснява. Полицаите го засичат с препълнена с провизии раница от поредния обир, въоръжен с пръчка, три ножа и два пистолета. Българинът се съпротивлява, но преследвачите му насъскват срещу него полицейско куче, което го поваля и ранява тежко. Така след десетгодишно издирване белезниците най-после щракват на ръцете на Планинския човек. Той е обвинен в неправомерно нахлуване в чужда собственост и в незаконно притежание на оръжие. Пуснат под гаранция от 10 000 долара и изпратен за лечение в болница Harborview Medical Center в Сиатъл. Така партизанският живот в Америка на Минчо Дончев приключва. Малко по-късно той е изправен пред съда, където се признава за виновен и по двете обвинения. Осъден е на 9 месеца затвор, от които излежава само четири в затвора Уола Уола във Вашингтон. След това властите решават да го депортират в България. Но междувременно по съвет на адвоката си българинът завежда дело срещу полицията за нараняванията от полицейското куче. Дончев е загубил 40% от ходилото си и два пръста, а искът му е за $20 млн. от федералния съд в Сиатъл. Адвокатът на българина Марк Шепърд твърди, че кракът на клиента му е обезобразен и никога повече няма да се възстанови напълно. Той застъпва и тезата, че Минчо Дончев има нужда от финансова компенсация и за да се адаптира по-успешно към обществото и новия си живот в него. Шерифът Рик Барт, който води операцията по залавянето на Планинския човек, признава, че той

трябва да получи известна компенсация

за нанесените му щети, но отрича полицейските служители да са употребили неправомерна сила. В крайна сметка полицията се съгласява да изплати на българина обезщетение от $416 000. Според някои от разказите за него сумата е $1 млн., от която след приспадане на данъците останали чисти $416 000. Част от тях той дава на адвоката си, а останалите задържа за себе си. Колко точно са, не става ясно, но със сигурност са поне половината. Парите обаче Минчо така и не получил накуп, а му били изпращани на части от САЩ. Малко след като получава обезщетението, Минчо е депортиран в България. В Родината давността за убийството от 1966 г. отдавна е изтекла и той започва новия си живот начисто. Според някои свидетелства днес той наближава 90-те си години и често се оплаква от набезите на крадци в къщата си в село Медово.

В България – нова къща, жена и мерцедес

След завръщането си в България Минчо Дончев купува голяма къща в Павел баня, за да лекува в курорта болните си крака. Новият живот започва и с нова жена – той заживяна с 29 години по-младата от него Айтен, с която по-късно сключва и граждански брак. През 2006 г. той беше на 75 г.

През 2015 г., когато е 84 години, той се мести в село Медово, община Братя Даскалови. Минчо купил къща там, след като се развел с Айтен и продал имота си в Павел баня. Бай Минчо потвърди пред българските журналисти разказаното за него в американската преса, но се сърди, че в България му лепнали прякора Дивия българин. За американците той бил „планинският човек“, дори го мислели за руснак, пише „24 часа“.След завръщането си, в щастливите години с Айтен, двамата отглеждат ярета и много пуйки, имат коне и крави, купуват автомобили, макар и втора ръка. Броят им в един момент достига 7, сред тях и 3 мерцедеса - бял, черен и сив, като част от тях били регистрирани на името на Айтен, за която твърдяха, че е много добър шофьор. Единственият проблем на бай Минчо било високото му кръвно, тъй като нахапаните му от полицейското куче крака започнали да се оправят. Понякога вдигал 220 - толкова, че по думите му и апаратът не успявал да го улови. При една от поредните си хипертонични кризи той решил да подпише брак с любимата си Айтен, за да не бъде лишена от наследство, „ако с него стане нещо“. По-късно тъкмо това наследство ги разделя. Парите от американското приключение свършили, а двамата се развеждат след дълги съдебни спорове за имоти и движими вещи, които стигат до най-висшите съдебни инстанции. Бай Минчо обвиняваше жената, че е алчна, тя се оплакваше, че я тормозел. Историята им завършва трагично – преди 4 години Айтен загива в катастрофа зад волана на мерцедес, вероятно един от онези, които Бай Минчо й купил.