Историята на аспирина води началото си от древни лечебни практики. Основната активна съставка на аспирина е ацетилсалициловата киселина, която е синтетично производно на салициловата киселина, първоначално извлечена от салицина - естествено съединение, съдържащо се в бялата върба.
А бялата върба се използва от векове.
Сведения за използването на върбова кора за облекчаване на болка се срещат още в текстове от около 3000 г. пр.н.е., както и в папируса на Еберс от приблизително 1550 г. пр.н.е.
Тези източници показват, че върбата е разпознавана като средство с обезболяващо действие, главно поради съдържащите се в нея салицилати. Това знание се запазва и през класическата античност, като Хипократ препоръчва използването й при главоболие и болки при раждане.
Салициловата киселина е изолиран едва през 1820-те години, след като по-ранни изследвания показват нейната ефективност, но и страничния й ефект на дразнене на стомаха.
Аспиринът, производно на салициловата киселина, е лек ненаркотичен аналгетик (обезболяващо средство), използван при главоболие, мускулни и ставни болки. Той е ефективен и за понижаване на температурата, намаляване на възпалението и отока и поради това се използва при лечение на ревматоиден артрит, ревматична треска и леки инфекции.
В тези случаи аспиринът обикновено облекчава симптомите, без да променя или съкращава продължителността на заболяването. Поради способността си да потиска образуването на тромбоцитни съсиреци, които могат да прекъснат кръвоснабдяването на сърцето или мозъка, аспиринът се използва и като антикоагулант при състояния като нестабилна ангина или след лек инсулт или инфаркт.
Ежедневен прием предпазва от инфаркт и инсулт
Аспиринът понякога се използва и за профилактика на определени заболявания, макар ролята му като превантивно средство да е спорна поради риска от нежелани ефекти.
Например ежедневният прием на ниски дози аспирин (75-300 mg) се свързва с намален риск от инфаркт или инсулт при хора с висок риск. Освен това изследвания показват, че продължителната употреба на ниски дози аспирин може да намали риска от рак на дебелото черво при някои хора и е свързана с по-ниска смъртност от някои видове рак, включително определени форми на рак на дебелото черво, белия дроб и хранопровода.
По-късни проучвания обаче показват, че дългосрочният прием на ниски дози аспирин по-често води до усложнения, като повишен риск от кървене, отколкото до значително намаляване на риска от заболявания, особено при сърдечносъдови болести.
Установява се също, че много пациенти приемат аспирин редовно без лекарска препоръка, което увеличава риска от вредни последици.
Аспиринът действа, като потиска производството на простагландини - химични вещества в организма, които участват в процесите на кръвосъсирване и повишават чувствителността на нервните окончания към болка. Употребата на аспирин при някои хора предизвиква алергични реакции и стомашно-чревни проблеми.
Той е свързан и с развитието на синдрома на Рей при деца (предимно между 2 и 16 години) - остро заболяване на черния дроб и централната нервна система, което може да се появи след вирусни инфекции като грип и варицела.
Освен това редовната дългогодишна употреба на аспирин се свързва при някои хора с развитие на свързана с възрастта макулна дегенерация - заболяване, водещо до загуба на зрението. Както почти всички лекарства, аспиринът не се препоръчва по време на бременност.
Може да лекува и рак на стомаха
Аспиринът може да бъде разглеждан като едно от първите "чудодейни лекарства". Първоначално произвеждан от "Байер" като обезболяващо средство, ацетилсалициловата киселина е по-широко известна под регистрираното търговско име Bayer Aspirin.
Медикаментът се използва като противовъзпалително средство, за лечение и профилактика на инфаркти и някои форми на инсулт поради антикоагулантното си действие, както и като възможно средство за профилактика на някои форми на рак на дебелото черво.
По време на Първата световна война аспиринът се използва широко както във военната медицина, така и сред цивилното население.
През 20-и век значението на аспирина нараства, особено след като патентът на "Байер" изтича и лекарството започва да се произвежда от множество фармацевтични компании по света.
През 70-те години учените установяват точния му механизъм на действие - способността му да потиска простагландините, което обяснява неговите противовъзпалителни, болкоуспокояващи и антитромботични свойства. Това откритие разширява медицинското му приложение, включително за профилактика на инфаркти и инсулти при определени групи пациенти.
В края на 20-и и началото на 21-ви век употребата на аспирин започва да се разглежда по-критично. Макар да остава едно от най-важните лекарства в историята на медицината, изследванията показват, че продължителният му прием може да крие рискове, като вътрешни кръвоизливи.
Преподобният Стоун и неговият експеримент
Въпреки дългата история на употреба на върбата, едва през 1763 г. преподобният Едуард Стоун от Кралското дружество в Лондон провежда едно от първите клинични изследвания върху ефекта на прах от върбова кора, като лекува пациенти, страдащи от треска, смятана за причинена от малария.
През 19-и век бързото развитие на органичната химия в Европа позволява на учените да изолират и изследват нови природни съединения, включително алкалоиди. Едно от тези вещества е салицинът, извлечен от върбова кора.
След неуспешни ранни експерименти Йохан Бухнер успява през 1828 г. да изолира сравнително чист салицин, а Пиер-Жозеф Льору усъвършенства методите за извличане.
През 1830-те години по-нататъшни изследвания водят до откриването на по-мощното производно - салицилова киселина, най-вече чрез работата на Рафаеле Пирия. Скоро става ясно, че салициловата киселина може да се получи и от други растения, като блатен тъжник.
Медицинският потенциал на салицилатите става по-ясен в края на 19-и век. През 1876 г. шотландският лекар Томас Маклаган успешно използва салицин за лечение на остър ревматизъм, докато германски учени експериментират с натриев салицилат, макар често със сериозни странични ефекти.
Въпреки тези ограничения, лечението със салицилати постепенно получава признание при възпалителни заболявания.
Откриват го шумерите
Най-ранният известен медицински текст датира от периода на шумерските градове-държави около 3000 г. пр.н.е. Сред откритите "рецепти" от този период се намира каменна плочка, в която се изброяват растения като мирта и върба за лечение на болести.
Папирусът на Еберс (около 1550 г. пр.н.е.), открит през 1860-те години от германския египтолог Георг Еберс, съдържа сведения за използването на върба при лечение на ушни инфекции и в мехлеми за отпускане на мускулите.
Макар точният смисъл на текстовете да не е напълно ясен, общото тълкуване е, че те описват употребата на върба за облекчаване на болка.
Тъй като върбата е сред растенията, съдържащи салицилати - активната съставка на аспирина се приема, че тези рецепти представляват най-ранните описания на използването на това вещество за лечение на възпаление.
Древногръцкият учен Хипократ (около 450 г. пр.н.е.) също включва върбова кора в своя набор от лечебни средства за облекчаване на главоболие и родилни болки.
Върбата се използва и от римляните около началото на новата ера (100 г. пр.н.е. - 100 г. сл.н.е.) за лечение на различни болки, включително мускулни и ставни, както и ушни инфекции.
Макар тези лекарства често да представляват смеси от различни съставки, съществува трайна вяра в обезболяващите свойства на растителните екстракти.
Голяма част от знанията, свързани с билковата медицина, остават неофициални теории до средата на 17-и и 18-и век.
През 1633 г. испански монах в Централна Америка описва "дърво срещу треска" - хининовото дърво, чиято кора, стрита на прах, облекчава симптомите на малария. Този екстракт, наречен quina или хинин, представлява първото лечебно средство, подложено на систематично изследване.
