Рано в неделя сутринта група жени изтичаха от женското общежитие на Университета в Кабул. Запитани какво се е случило една от тях обяснява, че полицията ги евакуира, защото талибаните са пристигнали в Кабул и ще бият жени, които не носят бурка. Всички искат да се приберат, но не могат да използват обществен транспорт. Шофьорите не ги пускат в колите си, защото не искат да поемат отговорност за транспортирането на жена. Още по -лошо беше за жените от общежитието, които са извън Кабул и бяха уплашени и объркани къде да отидат. Междувременно стоящите наоколо мъже се подиграваха на момичета и жени, смеейки се на ужаса им. „Иди и си сложи чадари [бурка]”, извика един. „Това са последните ви дни, когато сте на улицата“, каза друг. „Ще се оженя за четири от вас за един ден“, каза трети. След като правителствените служби са затворени, сестра ми пробяга километри из града, за да се прибере, разказва една от жените. „Изключих компютъра, който помогна да служи на хората и общността ми в продължение на четири години с много болка“, каза тя. „Напуснах бюрото си със сълзящи очи и се сбогувах с колегите си. Знаех, че това е последният ден от работата ми. Почти завърших две едновременни степени в два от най -добрите университета в Афганистан. Трябваше да завърша през ноември Американския университет в Афганистан и Кабулския университет, но тази сутрин всичко проблясна пред очите ми. Толкова дни и нощи работих, за да стана човекът, който съм днес, и тази сутрин, когато стигнах до дома, първото нещо, което направихме със сестрите ми, беше да скрием личните си документи, дипломите и удостоверенията. Беше опустошително. Защо трябва да крием нещата, с които трябва да се гордеем? В Афганистан сега не ни е позволено да бъдем известни като хората, които сме. Като жена имам чувството, че съм жертва на тази политическа война, която започнаха мъжете. Имах чувството, че вече не мога да се смея на глас, не мога да слушам любимите си песни, не мога да се срещам с приятелите си в любимото ни кафене, не мога да нося любимата си жълта рокля или розово червило. И вече не мога да отида на работа или да завърша висшето си образование, за което съм работила години наред. Обичах да си правя ноктите. Днес, докато се прибирах, погледнах козметичния салон, където ходех на маникюр. Витрината на магазина, която беше украсена с красиви снимки на момичета, бе побеляла за една нощ. Всичко, което виждах около себе си, бяха уплашените лица на жените и грозните лица на мъжете, които мразят жените, които не обичат жените да се образоват, да работят и да имат свобода. Най -опустошителни за мен бяха тези, които изглеждаха щастливи и се подиграваха на жените. Вместо да застанат до нас, те застават с талибаните и им дават още повече власт. Афганистанските жени пожертваха много за малкото свобода, която имаха. Като сираче тъках килими, само за да получа образование. Сблъсках се с много финансови предизвикателства, но имах много планове за бъдещето си. Не очаквах всичко да свърши така. Сега изглежда, че трябва да изгоря всичко, което постигнах за 24 години от живота си. Да имаш лична карта или награди от Американския университет е рисковано сега; дори да ги пазим, не можем да ги използваме. В Афганистан няма работа за нас.
Когато провинциите падаха една след друга, си мислех за красивите си момичешки мечти. Сестрите ми и аз не можехме да спим цяла нощ, спомняйки си историите, които майка ми ни разказваше за ерата на талибаните и начина, по който се отнасяли към жените. Не очаквах, че отново ще бъдем лишени от всички основни права и ще се върнем до времената преди 20 години. Че след 20 години борба за нашите права и свобода, трябва да търсим бурки и да крием самоличността си. През последните месеци, когато талибаните поеха контрола в провинциите, стотици хора избягаха от къщите си и дойдоха в Кабул, за да спасят своите момичета и съпруги. Те живеят в паркове или на открито. Бях част от група студенти от Американския университет, които се опитаха да им помогнат, като събират дарения в брой, храна и други нужди и им ги раздават. Не можах да спра сълзите си, когато чух историите на някои семейства. Един от тях беше загубил сина си по време на войната и нямаше пари да плати таксито до Кабул, затова подариха снаха си в замяна на транспорт. Как може стойността на една жена да бъде равна на цената на пътуването? Тогава днес, когато чух, че талибаните са достигнали Кабул, почувствах, че ще стана роб. Те могат да играят с моя живот, както си искат. Работила съм и като учител в английски езиков образователен център. Не мога да понасям, че вече не мога да стоя пред класа, като ги уча да пеят своите азбуки. Всеки път, когато се сетя, че моите красиви момиченца трябва да спрат образованието си и да останат в дома си, сълзите ми се стичат".
