В първия роман на Франц Кафка, „Америка“ (1927), тийнейджър от Централна Европа е позорно натирен в САЩ, след като е „съблазнил“ семейната прислужница. (По-късно се разбира, че тя - чудовищна Кафкова фигура - е извършила прелъстяването.) В пристанището на Ню Йорк момчето е посрещнато от богат непознат: чичо му, който се оказва американски сенатор. Капитанът на кораба отправя поздравления: „Сега ви очаква блестяща кариера.“ Кафка се е подигравал на европейската мечта за Америка, която е била обхванала собственото му семейство. Братовчед му Ото, който бил емигрирал в САЩ, без да говори английски, в крайна сметка основава брилянтно именуваната компания Kafka Export. Подобно на безброй европейци, и аз израснах, мечтаейки за Америка. Бавната смърт на тази мечта промени европейското въображение, пише Саймън Кюпър за Financial Times, цитиран от „Инвестор“. Когато бях на 10, през 1980 г., баща ми, учен, реши да прекара една академична година в Станфордския университет, така че се преместихме в Пало Алто, Калифорния, което в онези дни преди технологичните милиардери беше очарователно университетско градче, където преподавателската заплата на баща ми ни осигури голяма къща, облицована с дъски, на улица с дървета от двете страни. Една слънчева утрин, скоро след като пристигнахме, наблюдавахме как една стара къща, натоварена на платформа, се мести на по-добро място.

Това, помислих си, е Америка

ако нещо в живота ви не е както трябва, го поправяте. Дори много антиамериканци искаха да се радват на това. Писателят Пи Джей О’Рурк разказва как е бил държан на прицел в Ливан през 1984 г. „от едно хлапе на Хизбула, при един от онези контролно-пропускателни пунктове, крещейки срещу мен нещо за Америка, Великия Сатана и т.н.“ Когато детето спряло да пищи, то казало на О’Рурк, че иска да учи стоматология в Диърборн, Мичигън. През 1993 г. се завърнах в САЩ за славна година в университета. Една вечер на купон се натъкнах на британец с акцент от работническата класа на Лондон, който беше намерил щастието си в Бостън - град, в който никой не го беше грижа за мястото му в класовата стълбица. САЩ бяха място, където европейците можеха да се преродят. Започнах да кандидатствам за работа там, но плановете ми бяха осуетени, когато FT ми направи предложение. Реших да го приема, мислейки, че мога да опитам в Америка по-късно. През 2004 г. се ожених за американка. Въпреки всичките й чудни качества, сигурен съм, че прехвърлях любовта си към страната й към нея. Всеки път, когато посещавахме САЩ, дядо й ме поздравяваше с „Добре дошъл в Америка!“, сякаш той лично ме удостояваше с американската благодат. Първоначално с жена ми предполагахме, че ще се озовем в САЩ. От време на време тя ме ръчкаше да кандидатствам за зелена карта. Постепенно спряхме да водим този разговор. Американският живот губеше привлекателност. През 2009 г. срещнах палестинец в Персийския залив, който - в пример за исторически анахронизъм - изпращаше пари на негов роднина в Калифорния, разорен от финансовата криза. Днес

средният почасов доход в САЩ

е приблизително същият, както когато се преместих в Пало Алто. Виждам как мои американски приятели прекарват живота си в притеснения относно плащането на здравните си осигуровки, дълговете от колежа, университетското образование на децата и финансирането на пенсиите, на които се надяват. Те ми напомнят за героя от „Америка“ на Кафка, който работи като разносвач през деня и учи през нощта. Запитан кога спи, той отговаря: „Ще спя, когато приключа с обучението си. Засега ще пия черно кафе.“ Европейското отношение към американците се променя от завист към състрадание. Тази пролет ирландски дарители събраха милиони долари за индианците Чокто, връхлетени от коронавируса. Подаръкът беше вид благодарност: през 1847 г. племето е изпратило пари на ирландците, застигнати от картофения глад. Дежурното възражение на всичко това е, че хората, живеещи в старата ни къща в Пало Алто (сега на стойност 5,4 млн. долара), са неумозримо богати и работят за компании, които формират моя живот. Вярно е, макар че има по-голям шанс да станете милиардер, ако към това се стремите, в Скандинавия, отколкото в САЩ. Известно е също, че социалната мобилност в Северна Европа вече е по-висока. Трябва да спомена и катастрофалните пожари в Калифорния, които обагриха в оранжево небето над Пало Алто това лято. Днес

САЩ ми напомнят за Аржентина

Когато бях в Буенос Айрес през 2002 г., интервюирайки потомци на италианци, испанци, британци и поляци по време на поредната финансова криза, си помислих: техните баби и дядовци са отишли в грешната държава. Трябвало е да емигрират в САЩ. Аржентински историк ме поправи: в началото на миналия век тези хора са взели правилното решение. Не биха могли да знаят, че най-ценното нещо, от което се отказват, са европейските им свидетелства за раждане. През 2002 г. внуците им се редяха на опашки за паспорти пред испанското и италианското консулства. По същия начин бедните скандинавски фермери, населили американския Среден Запад, са направили разумен избор тогава. Но техните роднини, останали у дома, в крайна сметка живеят по-добре. Доналд Тръмп иска по-малко имигранти от „скапани държави“ и повече „от места като Норвегия“. Въпросът е по каква причина норвежците биха пожелали да дойдат в Америка днес, освен като доброволци. Всъщност подозирам, че много американци от скандинавски, германски и ирландски произход сега ровят из тавана за рожденото свидетелство на дядо си.