Германските индустриалци обаче оказват натиск върху своето правителство и в крайна сметка т.нар. сделка на века става факт през 1969 г. Тя предвижда доставки на съветски газ в Западна Германия за срок от 20 години. Тръбите за газопровода са германски, а „Дойче банк“ отваря кредитна линия за неговото строителство, което е завършено през 1972 г. В секретна докладна записка на съветското външно министерство от това време се казва, че газовите доставки „ще поставят в зависимост от СССР такава важна сфера на народното стопанство на ФРГ, каквато е енергетиката“. Освен това се очаква, че „натъпканите с евтин съветски газ“ германски предприемачи ще оказват натиск върху своето правителство да не предприема резки стъпки, изострящи отношенията с Москва. Тази прогноза се оказва абсолютно вярна.
Газът е в сърцевината на руско-германските икономически отношения
и след разпадането на Съветския съюз. От 1989 г. на сцената излиза контролираната от Кремъл компания „Газпром“, която получава монополно право да изнася руския газ в чужбина. През 90-те години започват конфликти между Москва и Киев по повод използването на украинската газотранспортна мрежа от Русия и „Газпром“ обмисля алтернативни трасета. Първият голям газопровод, заобикалящ Украйна, е Ямал-Европа, завършен през 1999 г. Той минава през Беларус и Полша, за да стигне до Германия. След т.нар.
„Оранжева революция“ в Киев
от началото на 2005 г. руснаците окончателно решават да се избавят от зависимостта от украинския транзит. За целта те започват да развиват два нови маршрута, които заобикалят Украйна от север през Балтийско море и от юг през Черно море. На 8 ноември 2011 г. официално влиза в експлоатация най-големият подводен газопровод в Европа – „Северен поток“. Той може да доставя 55 млрд. куб. м газ на година директно от Русия до Германия. За да извади окончателно Украйна от газовата игра и за да циментира руско-германските икономически връзки, „Газпром“ започва строителството на още един газопровод близнак на „Северен поток“ със същия маршрут – от Русия директно до Германия. Той е наречен „Северен поток-2“ и след множество геополитически перипетии и силни обструкции от страна на САЩ, строителството му е завършено в самия край на 2021 г. На него обаче не му е съдено да заработи.
През ХХI век зависимостта на Германия от руските енергийни доставки се засилва.
За миналата година делът на Русия в германския внос на природен газ е 55%, на въглища – 50%, а на нефт – 35%. „Газпром“ постепенно придобива газови хранилища и тръбопроводи на германска територия. През 2015 г. руската компания купува хранилището в Реден, провинция Саксония, което има капацитет от 4 млрд. куб. м и е най-голямото в Германия. Освен това „Газпром“ контролира големия газопровод ОПАЛ, който е сухопътно продължение на „Северен поток“ на германска територия и стига до Чехия.Добра илюстрация за преплитането между германските и руските бизнес интереси е компанията Uniper. Тя има активи за 128 млрд. евро и притежава въглищни, газови, водноелектрически, вятърни и слънчеви централи в няколко европейски държави, а в Швеция – и атомни реактори. За нея работят 11 500 души.
Прочети още
Uniper бе един от най-големите купувачи на руски газ в Европа.
Затова тя реши да участва в проекта за газопровода „Северен поток-2“ като осигури 10% от парите за построяването му (1 млрд. евро). След руското нападение срещу Украйна окончателно стана ясно, че този газопровод няма да го бъде и Uniper се принуди да отпише от активите си 695 млн. евро от този заем плюс още 292 млн. лихви по него. Иначе казано –
тези пари са безвъзвратно загубени.
Паралелно с проникването в германския енергиен сектор Русия гради и политическо лоби в Берлин. Често се говори за влиянието на Кремъл в страни като Унгария, Кипър или България, но това са само периферни направления в европейската политика на Москва. За руснаците винаги е било най-важно да имат една благосклонно настроена към тях Германия. Първо, защото тя е важна експортна дестинация за руските енергийни суровини и второ, защото Берлин има най-голямо влияние върху геополитическия курс на Европейския съюз. Почти изцяло в кремълската орбита се въртят крайната десница и крайната левица в германската политика – „Алтернатива за Германия“ и „Левицата“. Те обаче са маргинални сили, които никога не са участвали в управлението на федерално ниво. Затова ключовата политическа инвестиция на Русия в Германия е в топлите отношения със социалдемократите. Именно от тази партия е бившият германски канцлер Герхард Шрьодер, чието име става нарицателно за преминаването на влиятелни западни политици на служба при руснаците. Броени месеци след оттеглянето си от властта в Берлин той оглавява проекта за газопровода „Северен поток“, а по-късно става и председател на Съвета на директорите на „Роснефт“. До началото на тази година енергийното обвързване с Русия не предизвикваше особени тревоги в Германия.
Анексията на Крим от 2014 г. бе предупредителна камбана,
но това все пак бе безкръвна агресия, никой в Берлин не е предполагал, че един ден Путин ще се реши да нападне Украйна и да започне пълномащабна война. Затова 24 февруари бе ужасен шок за германското общество и за германските политици. В Берлин изведнъж осъзнаха, че основният им доставчик на нефт и газ е една агресивна и непредсказуема държава, която има собственост върху стратегически енергийни активи в Германия.
Първата реакция бе спрямо газопровода „Северен поток-2“ - канцлерът Олаф Шолц обяви, че процедурата по неговото сертифициране се прекратява. След това германците се сетиха, че нямат нито един терминал за прием на втечнен газ и на бърза ръка поръчаха четири. Първите два от тях ще заработят още в средата на тази зима.
На 4 април бе национализирана дъщерната на „Газпром“ фирма „Газпром – Германия“,
която притежаваше хранилището в Реден и го бе оставила напълно празно. Днес то вече запълнено на повече от 70%. Германският министър на икономиката Роберт Хабек се втурна в Катар и други арабски монархии от Персийския залив да договоря доставки на втечнен газ.
През лятото Русия премина в енергийна контраатака
и започна постепенно
да затяга кранчето на „Северен поток“, който снабдяваше Германия с газ. В началото на септември то бе затворено напълно. Без газ остана и Uniper, която се изправи на ръба на фалита и се наложи правителството да я спасява чрез отпускането на 15 млрд. евро – това е най-голямата сума, с която е подпомагана закъсала фирма в цялата икономическа история на Германия. Не по-малко тревожно бе и положението с доставките на нефт и нефтопреработката. Руската компания „Роснефт“ притежава 12% от капацитета на германските петролни рафинерии, включително мажоритарен дял в завода в източногерманския град Шведт и миноритарни – в две от най-модерните рафинерии в Бавария. Солидаризирайки се със санкциите на ЕС, Германия доброволно пое ангажимент до края на годината да преустанови вноса на руски нефт не само с танкери, но и по тръбопровода „Дружба“. В средата на този месец властите в Берлин обявиха, че поемат контрола над активите на „Роснефт – Германия“. Това се налага, за да може да се организират алтернативни доставки на нефт по море за рафинерията в Шведт, която до сега бе завързана за тръбопровода „Дружба“.
Енергийното разкачване на Германия от Русия вероятно ще приключи
към края на годината. То е болезнено и поучително. Германските потребители ще трябва да бъркат все по-дълбоко в джоба си, за да плащат растящите сметки за ток и газ. Някои индустриални предприятия ще фалират, други ще затворят временно. Десетилетният руско-германски енергиен романс приключва със скандал. Москва все още съхранява някакви остатъци от предишното си политическо влияние в Берлин, но без икономическия фундамент руските клиентелистки мрежи в Германия са обречени на разпад. --------------- Д-р Пламен Димитров, Информационен център на Министерство на отбраната
