Икономиките могат да преживеят както внезапни сривове, така и хронични заболявания. Пазарите на жилища в богатия свят са причинявали и двата вида проблеми. Трилионите долари ипотечни кредити взривиха финансовата система през 2007-2008 г. Също толкова зловеща обаче е пълзящата дисфункция, която жилищата създават десетилетия наред: Кипящи от живот градове без пространство за растеж. Застаряващи собственици на жилища, седящи в полупразни домове, които държат да защитят гледката си. И поколение от млади хора, които не могат лесно да си позволят да наемат или купуват и мислят, че капитализмът ги е разочаровал, пише The Economist, цитиран от „Капитал“. В голямата си част вината се крие в изкривените жилищни политики, датиращи от Втората световна война, които се преплитат със страстта към притежаване на дом. Те са причината за един от най-сериозните, дълготрайни икономически провали на богатия свят. Нуждата от свежа „архитектура“ е спешна. В основата на този провал е липсата на строителство, особено в близост до процъфтяващи градове, в които има много възможности за работа. От Сидни до Сиденхам досадни регулации предпазват елита от съществуващи собственици на жилища и не позволяват на предприемачите да строят небостъргачи и жилищата, каквито
изисква съвременната икономика
Високите цени на жилищата и наемите, които са следствие от това, затрудняват работниците да се придвижват дотам, където са най-продуктивните работни места, и забавят растежа. Общите разходи за жилища в Америка поглъщат 11% от БВП спрямо 8% през 70-те години. Ако само три големи града - Ню Йорк, Сан Франциско и Сан Хосе - облекчат правилата за планиране, БВП на Америка може да бъде 4% по-висок. Това е огромна награда. Освен че са неефективни, жилищните пазари са и дълбоко несправедливи. В течение на десетилетия падащите лихвени проценти засилиха неадекватното предлагане и доведоха до скок на цените. В Америка лудостта е концентрирана в процъфтяващи градове. В други богати държави средните национални цени са се повишили, особено в англоезичните страни, където рисковите инвестиции в имоти (punting on property -) са национален спорт. Финансовата криза не уби тенденцията. Във Великобритания цените на жилища, коригирани с инфлацията, са приблизително равни на техния пик преди кризата, докато реалните заплати не са по-високи. В Австралия въпреки скорошните спадове цените остават с 20% по-високи от тези през 2008 г. В Канада те са наполовина по-високи. Растящата цена на жилищата създава неравенство както между поколенията, така и между географските райони. През 1990 г. поколението на бейби бумърите със средна възраст 35 години притежаваше една трета от американските недвижими имоти, измерени в стойност. През 2019 г. групата на милениълите - хората на 31 години, която е подобна по големина
притежава едва 4 процента
Възприятието на младите хора, че жилищата са недостъпни, освен ако нямаш богати родители, помага да се обясни техният стремеж към „милениъл социализъм". И собственици на жилища от всички възрасти, хванати в капана на западащи места, негодуват срещу натрупаните печалби от жилища, на които се радват другите във и около успешните градове. Във Великобритания хората от районите, чийто жилищен пазар стагнира, са били по-склонни да гласуват за Брекзит през 2016 г., дори при отчитане на разликите в доходите и демографията. Може да си мислите, че страхът за жилищата и завистта, свързана с тях, са част от човешкото състояние. Всъщност имуществената патология има своите корени в изместването на публичната политика през 50-те години към насърчаване на собствеността на жилище. Оттогава правителствата използват субсидии, данъчни облекчения и продажби на обществени жилища, за да насърчат притежанието на собственост за сметка на наемането. Десните политици гледат на притежанието на лична собственост като начин да печелят гласове, като насърчават отговорно гражданство. Тези отляво гледат на жилищата като канал за преразпределение и за подбутване на по-бедните домакинства към изграждане на благосъстояние. Данни, обобщени от The Economist, предполагат, че от 60-те години насам броят на новопостроените къщи на човек в богатия свят е паднал наполовина. Тъй като предлагането е ограничено и системата е насочена към собствеността, повечето хора смятат, че ако наемат, рискуват да изостанат. В резултат политиците се фокусират върху субсидирането на маргинални купувачи, както Великобритания през последните години. Това насочва парите към средните класи и допълнително повишава цените. Освен това подхранва натрупването на ипотечен дълг, което прави кризите по-вероятни...
Надпреварата за жилища
Възможно ли е да се освободим от фетиша за притежанието на дом? Малко правителства в днешно време могат да пренебрегнат гнева, породен от недостига на жилища и междупоколенческата несправедливост. Някои от тях реагираха с лоши идеи, като например контрол върху наемите и дори ипотечни субсидии. И въпреки това има известен напредък. Америка ограничи данъчните си облекчения за плащания по ипотечни лихви. Великобритания забрани мрачните авансови такси при договори за наем и ограничи рисковите ипотечни заеми. А нововъзникналото движение YIMBY (Yes In My Backyard) се разпространи в много успешни градове, за да насърчи строителството. Хората, които подобно на този вестник искат широка подкрепа за свободните пазари, се надяват това движение да е успешно. Освен че развалят имиджа на капитализма, политиките за жилищата направиха системата несигурна, неефективна и несправедлива. Време е да съборим тази изгнила сграда и да построим нов работещ пазар на жилища.
