[su_slider source="media: 49675,49683,49680,49678,49681,49677" limit="40" link="attachment" target="blank" width="1600" height="1600" pages="no" autoplay="0"]
Една българска арфистка е пробила на Бродуей – това звучи като приказка... „Нима? Така ли ти звучи?“ – игривият и закачлив смях на Томина оглася стаята, сякаш не е в Ню Йорк, а наблизо. И продължава да се смее на всяко второ изречение... Винаги ли е такава весела? И дали това не е ключето към големия успех? Не, при Томина Първанова ключето е заложено в гените. Родена е в София в музикантско семейство. Дъщеря е на известния оперен и хоров диригент Пламен Първанов, преподавател в консерваторията, дирижиращ и днес оркестъра му, а също и този на музикалното училище. Преподавал е и в Софийската консерватория.
„От малка ме „туриха“ на пианото. – Томина се смее на думата „туриха“. – Обаче и аз си исках. Сестра ми Дора Миланова също е музикант, сега е виолистът на квартет Strings.“ По всичко личало, че бебето Томина има интерес към музиката. „Майка ми е казвала, че съм свирела с уста още преди да проговоря и съм танцувала на центрофугата на пералнята като бебе. Влечали са ме ритмите“ – Томина отново се залива в бурен смях.
„Турят“ музикалното дете на пианото, когато е на 6 години. Учи в музикална паралелка в 41-во училище, там „ги занимават леко и с актьорско майсторство“. Невръстната Томина още тогава се вихри в мюзикъли и пее. Обаче в някакъв момент решава, че не иска повече пиано. Бащата се чуди какъв друг инструмент да й избере. Цигулка? На 10-11 години е късно за този инструмент. Фагот? „Абсолютно не!“, казва Томина. Отказва и идеи за други духови инструменти. Но когато таткото изрича вълшебната дума „арфа“, очите и заблестяват: „Да, това е!“
Записват я при легендарната преподавателка Кохар Андонян в музикалното училище, а Томина
се влюбва в нея в момента, в който я вижда
„Като видях арфата, си казах: „Уау! Толкова е красиво! – смее се тя. – Музиката винаги е била страхотна, изключителна страст за мен, по цял ден мога да слушам музика“, вълнува се Томина. Добре, но как тези нежни пръстчета на 11-годишното момиченце са понасяли неизбежните мазоли от струните? „Ооо, имаше мазоли, мехури. Навремето нямаше малки арфи в музикалното училище, а само голяма, концертна. Кохи, учителката ми, викаше: „Олее, колко си мъничка, ох, едвам стигаш струните!“ Но Кохи винаги разказва през смях колко сериозна съм била, една такава с очилца и страшно амбициозна, готова винаги да дърпа струните, без да хленчи“ – смехът на Томина е като пенливо поточе.
Да дърпаш струните? Отстрани, като слуша човек тези звуци, изглежда сякаш арфистите нежно плъзгат пръсти по струните, галят ги. Но не е така, иска си точно премерено дърпане. Та Томина си учи с нейната Кохи до XII клас, ходи по конкурси, печели награда след награда. Завършва първата година в консерваторията в София в класа на проф. Малина Христова. „Винаги съм имала амбиция да уча някъде из Европа, но когато стана дума за Щатите, казах: „Бостън. Никой друг!“ Приета е с пълна стипендия в престижната Бостънска консерватория. Тя разкрива пред младата арфистка цялото многообразие на музикалното и танцовото изкуство. За 4-те години тя се занимава и с танци, балет, съвременна музика, опери. „Учих при изключителната Синтия Прайс Глин. Беше арфистката на Бостънския балет“, казва дамата. Тя завършва успешно и магистратура в Колежа по изкуства в Бостънския университет също с пълна стипения. „Там учих с легендарната Ан Хобсън-Пайлът, арфистка 40 години на Бостънския симфоничен оркестър и първата афроамериканка в него. В този прекрасен град имах щастието да свиря с балета и операта на Бостън, с много съвременни ансамбли, тъй като много обичам съвременна музика“, вълнува се Томина. По време на образованието при Ан печели втора награда на конкурса USA music competition и два пъти стипендията на Американската арфова асоциация Ann Hobson Pilot Scholarship. Тези престижни участия
я издигат до най-високата сцена в Америка
– Tanglewood Music Center, най-големия фестивал за класическа музика на континента, създаден от Ленард Бърнстейн. Българката е една от двете арфистки, приети на престижния форум. Там свири със световни диригенти като Кърт Мазур, Яп ван Цведен, главен диригент на New York Philharmonic, Рафаел Фрюбек де Бургос, Мигел Харт-Бедоя и тръпне, че неин съсед в репетиционната е гениалният челист Йо Йо Ма. След поредица от чудни неща, които й се случват като в приказка, през 2012 г. тя завършва магистратурата си и заминава за Ню Йорк. „Имах си приятел, който също замина преди мен и решихме двамата да си пробваме късмета. Вярно, най-страхотното място за артисти и музиканти, но не е лесно. Конкуренцията е безмилостна, всеки иска да е тук и най-добрите са тук.“ В Ню Йорк Томина печели конкурса за арфистка на The Christmas Spectacular – легендарното Коледно шоу на Америка, започнало през 1933 г. Вече 3 години подред прослушването за арфисти се печели от българка – Томина. А това й отваря вратите към легендата Бродуей и към неговия грандиозен оркестър. Бродуей е музикален театър, сцена, на която се пее и танцува. Там може да се чуе Singing In The Rain с великолепен оркестър и танци. Томина започва да получава покани за най-големите мюзикли на Бродуей като Hello, Dolly! със световноизвестната актриса Бет Мидлър, Rodgers & Hammerstein’s Carousel с легендарната оперна прима Рене Флеминг, Amelie и The Fantasticks (най-продължително играното шоу на Broadway). Това са все легендарни мюзикли, слушани през 50-те години на миналия век, които и днес се поставят с огромен успех. „Като седна да свиря, си казвам: „Оле, аз това го знам! Например „Хелоу, Доли“, и си го тананикам“ – смее се неудържимо Томина. – Толкова е вълнуващо! Бродуей ми дава възможност да свиря с най-добрите музиканти.“ Днес арфистката на New York Repertory Orchestra е записала участия в големи формации като симфоничните оркестри на Бостън, Ню Джърси и Албани, филхармонията на Луизиана. Била е солист на фестивали в Бразилия, Канада, участвала е и в Софийските музикални седмици. Преподавала е в академията по музика на Лонг Айлънд –
островът, станал известен с „Великият Гетсби“
и една година в Бостънската консерватория. В момента предпочита да се занимава с частни ученици, защото „те наистина имат страст към арфата“. Много ли е важно арфистът да е силно емоционален и чувствителен човек като нея? Нали арфата може да разплаче и най-коравосърдечния слушател? „Трябва да бъде много добър музикант, не само арфист – казва Томина. – Емоциите на музикантите са на N степен. Но много често ги прехвърляме и в личния живот. А баща ми казва: „Не можеш ли тези емоции да ги прехвърлиш на арфата и само там да стоят?“ Но е хубаво, че мога чрез инструмента да изразя и личните си емоции.“ Томина е в Христовата възраст 33 години. Има си приятел, също музикант, но в Ню Йорк е нещо естествено младите амбициозни дами да не се омъжват до 35. Затова тя не бърза. Иначе културния шок от абсолютно различната страна си го е преживяла. „Хората в Америка са страшно различни и докато свикнеш с новия начин на общуване с тях, е трудно“, споделя дамата. Тя живее в Манхатън. „Да, това е едно от най-скъпите места в Ню Йорк, но аз съм в горната или в северната част на острова, където е по-евтино. Около мен живеят много музиканти. Има много български музиканти тук и те са страшно ценени и много желани и като солисти, и в групи. Хората тук имат
страхотно мнение за нашето българско свирене
Това ме прави много щастлива“, вълнува се Томина. Говорим си за Сузана Клинчарова, първата арфа на България, която е една от най-близките й приятелки в Ню Йорк: „Сузана много ми вдига артистичните желания и мисли, тя много умее да го прави. Като се преместих в Ню Йорк, беше сред първите, на които се обадих. Още не я познавах, а тя веднага прие да ми помогне. И до ден днешен, когато се готвя за каквото и да било, просто отивам при нея и свиря. Страхотни приятелки сме, макар да продължавам да й говоря на „Ви“ и досега“ „О, невинаги съм била така добре. Имала съм и много тежки моменти в началото – Томина за пръв път става сериозна. – Всички тук са го изпитали. Сам си, няма „вкъщи“, да отидеш при мама и тате. Наемаш един апартамент и някак се справяш. Дори и да имаш пълна стипендия за училище, ами храната? Ами животът? Но съм имала страхотен късмет да срещна хора, които са ми помагали. Първата ми преподавателка тук, Синтия, ми беше и е все още като майка. Като й кажех, че нямам работа, тя веднага намираше нещо и винаги свързано с музика: „Сега те пращам веднага да свириш в болницата в Масачузетс на раковоболни.“ И свирех всяка седмица в женската онкология при болните с най-тежката форма на рак. За да видя какво е. Това не е публика като останалите, а хора, за които музиката е единственото щастие за деня. И аз съм щастлива, че подарявам щастие на хората.“
