Тя говори, полуизлегната царствено на креслото си като нимфа, отмятаща артистично дългата си коса, с чашата кафе и ментоловата цигара в ръка и в компанията на арфата, „надничаща“ от съседната стая. Като преди това е изприпкала на един дъх по стълбите до четвъртия етаж на апартамента си на бул. „Васил Левски“, в късата си пъстра и весела рокля и ниски обувки пантофки. Девойка, която времето не е посмяло да докосне... С първата арфа на България проф. д-р Сузана Клинчарова говорим за романтиката на арфата, за мазолите по пръстите, за привилегията да свириш в Карнеги хол и всички най-престижни световни сцени, без да губиш детското в себе си и вкуса към бурния живот на макс... „Майка ми беше концертираща пианистка и знаеше каква страшна робия е това – разказва Сузана. – Аз обаче, откакто съм си „отворила очите“ – не преувеличавам! – знаех, че искам да стана пианистка. Точка. Имам „флашове в паметта“ от онези години, когато преди още да съм проговорила, исках майка ми да ми изсвири нещо.
И знаех какво – Шопен, Валдщайн
За да си мине пазарлъкът, да си легна да спя. И тя естествено ме пробваше тук-там по слух и ритъм, знаеше си работата, нали беше преподавател по музика.“ Когато майка й излизала, я предупреждавала да не дрънка на пианото. Обаче невръстната Сузана правела концерти на баба си, която идвала да я гледа. „Блъскала“ с малките си ръчички нещо по пианото като на въображаем концерт под умилителния поглед на баба си. Майката, за да се отърве, й обещала, че като стане на 5 години, ще я научи на нотите. Мислела си, че дотогава малката Сузана ще забрави това. Но точно на 5-ия си рожден ден, скачайки сутринта от леглото, Сузана изтичала при майка си и казала: „Ето, станах на 5 години, хайде да ме научиш на нотите.“ „Майка ми ме погледна така особено и попита: „Ама ще работиш ли?“ Казах: „Ще работя.“ И започнах да свиря с такова настървение, че на 12 години вече си бях причинила тендовагинит на китките. На 12 години вече свирех Бетовен, Първи концерт в ре мажор“, спомня си Сузана. По това време вече е в Музикалното училище, а майка й казва: „Ти с тия болни китки няма да може да се състезаваш с момчетата, които по 8 часа свирят на пиано.“ Повтаря й, че не е задължително да става музикант, че училището й се удава с лекота, може да учи нещо друго.
„Човек, като хване веднъж вируса, какво има да мисли?“
– казва Сузана. Чембалото (клавесин – б.а.) не я привлича толкова. И понеже арфата има все пак този обем като пианото, я омагьосва от първото докосване. Първите си стъпки и изяви с арфа тя прави заедно с първата си учителка проф. Малина Христова. „Влюбих се в тази нейна дълга звучност, която омагьосва, и когато изсвириш нещо и то отзвучи и си сложиш ухото на резонаторната кутия, звукът остава там да ехти още дълго време след като останалите не го чуват“, обяснява дамата.
Големият й шанс идва на 19 години, когато заминава да учи в Брюксел, при арфа номер едно в света Сузана Мелдонян. „Колкото и да имах музикална подплата тук от майка ми, от Люба Енчева, техниката не може да я измисли човек. Привличането си има правила, а Сузана Мелдонян ме научи на нещата, които са уникални при арфата“, споделя музикантката. Когато с професорката си тя стига до френската музикална традиция с арфата, до Бел Епок и композитори като Сен Санс, Дебюси, Фуре, нейната учителка я насочва да отиде на курс при виртуоза Пиер Жаме в Париж. Следва дълъг период на концертиране в България с много записи за радиото и телевизията. За цената да дърпаш най-нежните струни в душата на човека на този деликатен инструмент Сузана казва, че много лесно човек може да се сдобие с „тенис лакет“.
Да не говорим за мазолите
които никога не изчезват (тя показва върховете на пръстите си отвътре, всичките са със загрубяла и набръчкана кожа). „Като престанеш да свириш известно време, през лятото например, после такива мехури ти стават! С Емил Табаков записвахме танците на Дебюси. В един момент на записа ми се пръсна един мехур и цялата арфа беше в пръски кръв. Тогава един от колегите от „Софийски солисти“ точно беше „минал“ през стъклена врата в Япония, каза: „Стой тука, не мърдай!“ Изтича до вкъщи и донесе някакви специални лепенки. Така довършихме една пиеса – залива се в смях Сузана. – Когато концертът е след 2 дни, не ставам от инструмента, тогава пък ме заболява гърбът тотално.“ Струните на арфата са толкова, колкото белите клавиши на пианото. Има и 7 педала, за всяка нота от нотната стълбица, и при всеки педал има бемол, бекар и диез. Фиксирането на тоналността е едно, но всяка модулация се прави с педалите и ако сбъркаш дори един от тях, една малка нищожна грешка може да прелее в голям гаф. Арфата е специален инструмент и се прави само в няколко страни. Номер едно в света са арфите на лютиерите в Пиемонт, Италия, там, където се правят и струнните инструменти „Страдивари“. Оттам арфите се изпращат за монтиране на специална механика в Швейцария, в часовникарския район Сент Кроа. Най-старата фирма за арфи е „Ерар“ във Франция. В Германия се правят „Обермайер“, малко на брой и безобразно скъпи арфи. Всеки арфист пипа по различен начин и затова избира арфа според собствения си натюрел.
Цената варира от 25 хиляди до 100 хиляди евро
Но има и по-скъпи. Концертните арфи на Сузана са едната за над 60 хиляди, а другата – за над 90 хиляди евро. „Дали съм разплаквала слушателите си с арфата? Да, разплаквала съм ги и това е най-големият комплимент за мен. Но иначе по време на концерт си непрекъснато на ръба на ножа, гледаш да не се оставиш някаква емоция да те отнесе. Трябва да си искрен в емоцията, за да я предадеш, но не трябва да се подхлъзнеш, защото това ще ти попречи да я предадеш. Да, вълнуващо е да разплачеш публиката, но при арфата това ти струва страшно много напрежение. При другите изкуства артистите могат да си полират творбата и тогава да излязат на сцената, докато ние правим всичко на сцената на живо“, споделя дамата. Сега тя живее между три дома – в Париж, Ню Йорк и София. След години на бурни концерти из целия свят любимата й сцена е Карнеги хол. „Там акустиката някак си вдъхновява. Във Франция има чудесни сцени, също в Токио, Брюксел, това са незабравими изживявания.“ Сега се е концентрирала върху концерти само по местата, където я влече и където има специална връзка с публиката. „Човек не може да се разпилява прекалено много, особено когато има и преподавателска дейност. По ми е интересно на трите места –
Ню Йорк, Париж и София
Обичам си София. Винаги съм държала връзката с нея – казва Сузана. – Обичам много и си държа на това, което правим съвместно с Нов български университет, програмата „Арфата – извор на вдъхновение“. Имам тук много свестни млади хора, с които постигам много добри резултати. Дали бих искала учениците ми да ме надминат? Много! Умирам от желание и няма нищо друго, което да ме радва повече.“ Проф. д-р Сузана Клинчарова е обявена за почетен професор на Нов български университет и води докторантури на свои студенти.
„Арфистите не са с ореол на главата и не са по-специални хора“, смее се Сузана. Най-близкият й кръг е основно от верни приятели от студентските й години. Повечето са хора на изкуството или привлечени от него. Светогледът също е извънредно важен. Човек може да се отличава със съвсем различни идеали и ценности, но се обкръжава с хора, с които може да ги сподели, смята дамата. За семейната си среда казва: „Моето омесване е от хора на духа, съзнателно или несъзнателно продължавам делото на няколко поколения български хуманисти и будители.“ Дядо й, юристът Иван Клинчаров защитава докторската си титла в Женева върху Наполеоновия кодекс, завръща се в България и наред с адвокатската си дейност прави първите изследвания и написва първите книги за Ботев, Левски и поп Богомил. В най-ранната си младост създава някои от първите читалища, а в края на живота си (1942) обхожда страната за издигане паметници на хайдутите.
Майка й, пианистката Вера Панова
я въвежда в приказния свят на музиката. Баща й, художникът и публицист Евгени Клинчаров издава огромен труд – тритомника „Пантеон на българската култура“. „Когато баща ми си отиде преди 5 години, на мен ми паднаха ръцете, защото живея на три места и ми беше трудно да събера и да пазя семейния архив. Тогава Светлин Русев, който много ценеше баща ми, предложи да предам всичко в Държавния архив и аз го направих преди година. За кашоните с ценни писма на дядо ми само три живота да имах, нямаше да мога да ги изчета, камо ли да ги изследвам“, вълнува се Сузана. „От малка слушам как трудностите те карат да узряваш, и все си мисля дали не може да го подминем това узряване. Запазила съм детското в себе си като една спонтанност, която е много важна. Не живея затворено и вглъбено в музиката. Никога не съм се лишавала от купони и когато имам прозорец между ангажиментите, си позволявам по-продължително спане, с книга или таблет в леглото и с котка на корема. Правя го без абсолютно никакви угризения“, смее се Сузана. От майка си е получила в наследство много ценни неща и едно от тях е способността да се концентрираш, да си научиш нещо бързо и – хайде, бягай да играеш, виждай се с приятелки до еди-колко си часа. А не да седиш с часове и да повтаряш упражнения до повръщане. И след това вече тотална свобода от момента, в който има доверие в мен. „Сузана, вие сте един свободен човек!“ – тя се смее на това определение и
признава, че свободата й е много важна
„Може би единственото нещо, което съм си изграждала през годините, е тоталната свобода. Извънредно важно е човек се научи да не се взема прекалено насериозно, да не досажда на другите с тази сериозност и да таи емоции в себе си за лична употреба. Важно е и да има достатъчно други центрове на интерес или други стойности, за да не се „задъни“ в това, което прави и смята за най-важно по пътя му. Да има отдушници, да има такива местенца, където „да изпусне парата“, за да има въздух в това, което прави.“
Царица на сцената, в студиото и зад катедрата
Тя е покорила всички големи световни сцени: Карнеги хол, Симфони спейс, Гаво, Радио Франс, Токио Бунка Кайкан, RAI, Бозар… Солист е на оркестри от величината на Токио метрополитън симфони, Камерен оркестър на Сан Франциско, Софийската филхармония и Симфоничен оркестър на Българското национално радио, Национален оркестър на Белгия, Филхармонията на Осака, регионални оркестри във Франция, „Софийски солисти“ и много други. Професор доктор Сузана Клинчарова завършва Кралската консерватория в Брюксел с Първа награда и специализира, като получава наградата „Супериор“. Печели конкурса „Тенуто" в Брюксел. Завършва и Софийската консерватория, както и Майсторски клас в България. Тя е в журито на най-престижните интернационални арфови конкурси, между които конкурсът за арфа в Израел. Освен в Нов български университет проф. Клинчарова провежда майсторски класове в Европа и САЩ – университета в Ню Йорк, Консерваторията в Бостън, Американското арфово общество, Virginia Harp Center, Университета в Тел Авив, Москва, Санкт Петербург, Париж... Проф. Клинчарова има
мащабна звукозаписна дейност
– обикновено рядкост в кариерата на един арфист. Включва повече от 20 концерта и концертни пиеси за арфа и оркестър. Забележителен по своето качество е компактдискът с концертен запис на рецитал в Карнеги хол. Нейни изпълнения, интервюта и късометражни филми се пазят в Златния фонд на БНР и в архива на БНТ. Включени са в колекцията на BNF (Националната библиотека на Франция) – 4 компактдиска с френска музика, и в архивите на INA (Националния институт за аудиовизия във Франция).
