Мисия „Неверест“ на Стефан Иванов и 16-годишния му син Максим се насочва към най-дълбоките води на океана, където се крият много изненади и опасности. Двамата продължават опита си да прекосят Атлантическия океан с лодка, направена от тях. Те разчитат единствено на собствените си сили, като вече преполовиха предизвикателството с дължина 6000 км. Мисия „Неверест“, в името на която потеглиха на път, е да се популяризира инициативата на Министерството на здравеопазването в подкрепа на донорството, наречена „Да! За живот!“. Ето част от разказите на Стефан и Максим за премеждията по пътя, публикувани от тях във Facebook.

 Ден 37

Тези дни напредвахме бавно, предизвиквайки нашето търпение и упоритост при ветрове едва 5 възела. Моменти като тези ни припомнят нашата кауза (да стимулираме дискусия около донорството на органи след смъртта), в името на която решихме да гребем през океана над 6000 км - не се иска много да се проведе семейно обсъждане. Молим да помислите за това, ако още не сте го направили.

Тъкмо свършвах смяната си, когато чух да зад себе си плискане. Мислейки, че отново сме заобиколени от делфини, не им обърнах голямо внимание, секунди след това се появиха 10-20 огромни и великолепни косатки! Ако сте чели книги или гледали филми за мореплаватели, не може да не ви е направило впечатление, че на техните яхти непрекъснато нещо се поврежда и те все се опитват да поправят това или онова. Е, и ние не сме изключение от правилото. Преди два дни забелязахме, че мониторите на двете ни акумулаторни батерии показват, че зарядът им е паднал на около 60%. Това беше странно, тъй като дотогава те винаги бяха заредени на 80-100% от соларните панели.

Направихме пълна проверка на електрическата система с мултицета и установихме, че три от четирите соларни панела на системата генерират напрежение под 12 волта и съответно няма как да зареждат 12-волтовите акумулатори. Макс забеляза, че около кутийките с кабели и диоди на някои от тези соларни панели има зеленикаво оцветяване. След като отворихме една от кутийките, видяхме, че някои от кабелите са оксидирали до почти пълен разпад. Панелите бяха произведени от реномирана холандска фирма и за нас беше голямо разочарование, че се бяха поддали на морската влага.

Свалихме все още работещия панел от страничната стена на каютата, за да проверим неговите кабели и за наша радост те бяха добре. Изолирахме кутията с обилно количество полимер и утре ще преместим панела върху горната част на каютата, където би трябвало да хваща повече слънце. Горе главата и ръцете на греблата.

 Ден 38

Окисляването на 3 от нашите 4 слънчеви панела ни принуди да намалим драстично потреблението на електроенергията. Така се наложи да изключим и да премахнем автопилота, който преди това използвахме 24/7, за да управляваме руля, да поддържа курса, както и веднага да изправя лодката, когато вълните я завъртат наляво или надясно. През последните няколко дни се учим ръчно да управляваме руля, използвайки въжета, които гребецът дърпа или застопорява с щипка, която държи руля под желан ъгъл... Едно от най-големите ни притеснения беше, че автопилотът ни се изключва за кратки моменти. След като живеем извън зоната си на комфорт без автопилот няколко дни при ветрове до 15 възела през деня и нощта, свикнахме с тази наша нова реалност. Може да криволичим повече и да сме малко по-бавни без автопилот, но вече не се чувстваме в опасност. Да видим как ще се справим при по-силни ветрове.

 Ден 40

Режимът за пестене на електроенергия ни принуди да спрем да използваме и машината за вода. От три дни насам всеки гребец помпа на ръка вода на ръчния десалинатор по час, час и половина в допълнение към 12-те часа гребане на ден - изцеждащо силите изживяване...

 Ден 41

Чувстваме се възторжени - след като изминахме 3000 км (1600 морски мили) за 31 дни, току-що преминахме половината път на пътешествието си през Атлантика! Това са средно 97 км на ден или повече от 100 км, ако считате, че бяхме на морска котва три нощи поради по-тежкото време. Равностойно на по един маратон океанско гребане на гребец на ден в различни климатични условия, с лодка, която тежи над 1100 кг.

През последните няколко дни се опитваме да засилим мотивацията си да гребем тези безкрайни километри, като си представяме, че средната точка е връх, на който алпинист се изкачва, преди да се обърне и да се отправи към дома. Надяваме се втората половина да е по-лесна, въпреки че знаем, че пътят надолу по планината често е по-коварен... Успяхме да изтеглим от пластмасовия капак на панелите къси парченца плоски жици… После намазахме всичко със силикон и ги запечатахме под щедри количества полимер Sikaflex - voilà - панелите започнаха да работят!!! Имаме три работещи панела отново с общо 260 вата. Какво облекчение - няма да се налага да изпомпваме вода, можем да слушаме музика на високоговорителите и да включим отново някои от нашите комуникационни и навигационни инструменти, които сме изключили. Не съм сигурен дали ще използваме автопилота много - свикнахме да гребем и без него.

 Ден 42

Летящи риби продължават да скачат в NEVEREST през нощта, вероятно привлечени от светлината върху лодката. Повечето са по-малки от 20 см, но след като малко по-голям екземпляр скочи до тенджерата ни за готвене, решихме да направим рибена чорба. Един от гребците не кандиса да я опита, а другият отчете, че е най-добрата рибена чорба, която някога е правил, така, както и първата.

Между другото, всякакви риби продължават да скачат от водата при нас - и не само тези, които имат криле. Дори намерихме три калмари на лодката - тези вероятно не са скочили, а са били хвърлени на борда от вълни.