Няма по-ужасна идея от тази да се залее разтресената от война между сектите Сирия с още повече оръжия. И все пак САЩ искат да направят точно това. Преди няколко дни Белият дом, подкрепен веднага от коалиционното правителство в Лондон, обяви, че правителството в Дамаск е използвало химическо оръжие и това е чертата, която президентът Барак Обама бе обявил, че ако се премине, той ще се намеси.

В течение на две години специалистите твърдяха, че сирийският президент Башар ал Асад неизбежно ще бъде свален от власт. В разгара на Арабската пролет те обявиха, че режимът ще падне, защото това е исторически логично или защото санкциите, наложени от Запада, ще го свалят, или защото медиите подкрепят бунтовниците и са решили, че те ще победят, подобно на сюжета на екшън, където още в началото знаем, че Том Круз неизбежно побеждава, а лошите умират.

Ал Асад не падна. Все още е там, залостен във фаталната мюсюлманска схизма, която изплува след смъртта на светските диктатори в региона. Повечето от тях вече ги няма: шахът на Иран, д-р Наджибула в Афганистан, Саддам в Ирак, Мубарак в Египет, Кадафи в Либия, Бен Али в Тунис, дори светските партии в Турция. Те имаха множество недостатъци, но успяваха да потискат религиозните разногласия, като внедряваха елементарна толерантност и поддържаха относителен ред в региона. Всичко това бе в интерес на Запада и следователно владетелите, подобно на тези от Залива, се радваха на подкрепа.

Промяната в позициите към насърчаване на свалянето на режимите може да се окаже най-ужасяващо погрешната преценка, която западната дипломация е правила от възхода на фашизма насам. Преди войната в Ирак Саддам потискаше шиитите, но храмовете им бяха в безопасност и  браковете между представители на различни направления в исляма не бяха необичайни. След войната сунитите и шиитите се мразят и взаимно убиват повече отвсякога. Триполи е по-нестабилен сега, след като западните сили свалиха Кадафи, а фундаменталистките партизани всяват смут на юг през Сахара и до Алжир, Мали и Нигерия.

Тези катаклизми можеше да се състоят и без западна намеса. Революциите в Тунис и Египет в голямата си част бяха самостоятелно инициирани. Ислямистките партии често идваха на власт, защото предлагаха алтернативна на налаганата от съществуващите режими дисциплина. Внезапният западен интерес към „войните на свободния избор", намесата в политиката на Пакистан и размахването на саби в Иран създадоха кауза, която може да привлече и неоконсервативните ислямисти.

Понастоящем Сирия олицетворява призив към световните хуманитарни ресурси, който следва да бъде уважен чрез подпомагане на бежанските лагери и организациите за хуманитарна помощ в региона. Погазването на бунтовете от страна на Aл Асад е брутално, но той, както и Саддам, поддържаше приятелски отношения с Великобритания много след като започна да упражнява тази бруталност. Така стоят нещата в тази част на света. Западът не може да ги спре. За да обобщим - призивът „ние не можем да позволим това да стане" предполага упражняване на авторитет над делата на другите народи, който „ние" не притежаваме.

Наливането на оръжия в Сирия няма да послужи за свалянето на Aл Асад или привличането му на масата за преговори повече, отколкото послужиха двете години смразяващи кръвта санкции. Г-н Обама добре знае това, както знае, че няма как оръжията да достигнат до „добрите" бунтовници, както той се изрази, без да стигнат до лошите. Наясно е, че ако искаш една страна да победи в гражданската война, най-честно е да се биеш с нея. Така постъпихме в Косово и Либия. За Сирия обаче западните лидери разчитат основно на силни думи.

Различията между сунити и шиити, които сега разкъсват нациите в Близкия изток, са залегнали много дълбоко в исляма. Както ученият Малис Рутвен отбелязва, външните хора, проповядващи толерантност, са безполезни. Полемиката на тази тема не може да се избегне, „тъй като приемането на плурализма прави истината относителна". За сунитите да приемат шиитите е като да се отрекат от вярата си и обратно. След векове на кръвопролития християнството се научи на религиозна толерантност (въпреки че, що се отнася до Северна Ирландия, Великобритания не може да се похвали особено). Голяма част от исляма все още не е възприела тази толерантност. Единственият антидот срещу подобни междуособици е секуларизацията на политиката. Такава бе политиката в Ирак и Либия, която САЩ и Западът разрушиха, вярвайки, че носят мир и демокрация. Вместо това донесоха хаос и много смърт.

Войната се оказва ужасно привлекателна за демократичните лидери. Повечето европейски управници си имат други проблеми, но Великобритания и Франция - две държави , чиито древни империи разпределиха Леванта помежду си, не могат да не се намесят. Те виждат национални интереси и опасност там, където ги няма. Не могат да извадят Сирия от агонията, но се надяват, че недокрай изясненото военно положение би донесло облекчение. Истината е, че се надяват войната да отнеме вниманието от политическите проблеми вкъщи. А това е най-лошата причина за започване на война.

Саймън Дженкинс, „Гардиан”