„Герой в мирно време?... Знаеш ли, досега не се намери лекар, който да ми каже: „Няма да ходиш повече“. Вече 9 години съм така“, споделя Силвия. Спокойна е, овладяна. Връща се назад във времето, когато се качва високо на едно дърво да брули орехи за децата си. Пада и резултатът е жестока перспектива: да остане на легло. Целият й живот последните 9 години е една необикновена история за силата на човешкия дух.
До оня фатален миг Силвия Василева е здрава, права 33-годишна жена, много енергична и позитивна. Създава два необикновени детски центъра - в София и на морето, за празнуване на рождени дни и с работилници за развитие на творчеството при най-малките.
Диагнозата е повредени прешлени на гръбначния стълб, а прогнозата след 3 операции - неясна. Може би някой ден Силвия ще проходи, но кога точно - един Бог знае. А животът не чака, нито петте деца на семейството - двама сина на съпруга й Любо от предишния му брак на 12 и 13 години, нейна племенница, която отглеждат от 12-годишна, и две момиченца на 4 и 5 години, родени от брака им.
„Дали съм се шокирала и отчайвала?... Нито за миг! - споделя Силвия. –
Инат, воля
както искаш го наречи. Приех, че това ще е животът ми.“ Но как да се обясни на малките момиченца, които я дърпат да стане от леглото, че мама ще е все така? „Измислих една игра с тях, като в приказките - че аз съм кралицата, а те - моите придворни - и известно време ще ми помагат“, казва дамата. „Да, обърна ми се всичко на 180 градуса, но имах ясна цел - да се боря и да живея за тях - децата, съпруга и близките ми, които много ми помагаха“, казва още тя пред „Труд“. Злото не идва само. Кризата удря Силвия и Любомир Василеви, принудени са да продадат жилището си, а той губи баща си. Вместо да се сринат обаче, двамата решават да се борят. Много четат, информират се. Виждат как хората на колички по света са напълно самостоятелни, не се затварят вкъщи, а излизат всеки ден, водят активен начин на живот. Силвия се зарича, че един ден ще стане като тях. Започват да ходят по рехабилитационни центрове. Един необикновен човек - Борис Томов - променя изцяло нагласите им. Той е на количка от 24 години след падане от 6-ия етаж. Борис показва на двамата пътищата, подарява на Силвия първата количка, запознава я с предстоящия й живот. Борис й изпраща най-важния човек - рехабилитаторът Димитър Гаджанов, който приема присърце нейния случай и започват тренировки по 3 часа сутрин и вечер. „В началото след операциите бях като кашкавал, като труп, можех само да си местя ръцете - спомня си Силвия. - „Ще направя от теб войник“, ми каза Димитър.“
Любо превръща хола в своеобразна фитнес зала за Силвия. Монтира релси с въжета над дивана, закачени горе на тавана, за да може, когато го няма рехабилитаторът, тя да прави упражнения сама. Вечер рехабилитатор „заключва“ краката й със специални шини и я изправя да ходи с проходилката. Цели 4 години
тя тренира упорито
докато стане напълно самостоятелна. Прави всичко сама - от ставането от леглото и преместването на количката, през банята, сутрешното кафе, готвенето, пералнята, излизането, пазаруването... На шестия месец от инцидента Силвия вече кара кола - ван, пригоден за нея от Любо, с лостова система за шофиране. Тя започва да ходи в детския център. „Вече не водех занятия, организирах рождени дни, занимавах се с администрацията, а срещите с децата ме зареждаха. Майки споделяха, че децата им лягат и стават с мисъл за мен, а и те ми липсваха“, казва тя. Любо се мобилизира и заедно с приятели конструират приспособление, с което тя да може да е по-маневрена и независима на количката - да се изправя, да се движи леко из вкъщи. „Този уред още е в разработка, ще бъде полезен и на други хора, но за това ще разкажем, когато стане възможно“, казва Силвия. Тогава това приспособление й позволява да се движи безпрепятствено навсякъде из дома, да се къпе сама, да готви за семейството си, да пазарува, да излиза на разходка със съпруга и децата си, без да се налага те да тикат количката й. „Аз съм такава, не мога да стоя на едно място. Това ми е голям плюс. Бяхме късметлии, че жилището ни имаше асансьор, и веднага измислихме вариант как да съм напълно самостоятелна, така че съпругът ми да може да ходи спокойно на работа - казва Силвия. - Носил ме е на гръб по планини, защото обичам да карам ски. И това правех, разбира се, на специално приспособление.“ „Важното е да не пада човек духом - казва тя. - Падне ли духом, тялото се предава. Ако човек има желание да се бори, има цел, всичко останало го следва. Зарекох се, че ще живея пълноценно заради себе си и заради децата си! И съм благодарна на Любо, децата, приятелите и роднините ми, които не ме оставиха да падна духом!“ В един момент Силвия решава да се премести да
живее във Виена
защото родната й страна, която много обича, не е гостоприемна за хората като нея. „Животът на хората с увреждания в България си е направо приключение. Никъде нищо не е пригодено, постоянно усещаш някакъв сблъсък с препятствия“, казва тя. Веднъж нейна близка приятелка от I клас - Камелия Милошева, живееща във Виена, говори с нея и чува около Силвия клаксони на коли. Пита какво става. „Обясних на Камелия, че няма как да стигна до работата, затова се движа по платното с количката и колите ме заобикалят и свиркат. А Камелия каза: „Ужас, ти трябва да дойдеш тук във Виена да видиш за какво става въпрос“.
Шест месеца след падането й решават да затворят детския кът, а от ТЕЛК й определят пенсия от 300 лева - за кое по-напред. И Силвия решава да се премести във Виена. През 2017 г. гостува на Камелия и се влюбва в австрийската столица. „Имах чувството, че някой е седнал на количка и е устроил целия град“, казва тя. Във Виена тя започва да ходи в салона за красота, където работи Камелия, наблюдава и се учи на занаят. „За пръв път пътувах с метро, което сменях два пъти без никакъв проблем - разказва тя. - Има асансьори навсякъде в метрото, и в магазините е така - две стъпала да има, може да натиснеш един бутон със знак за хора с увреждания и някой излиза да ти съдейства.“ Камелия преобръща живота й, дава й увереност и че ще може да работи, да издържа себе си и децата. „Във Виена се почувствах нормален и пълноценен човек“, казва тя. Мило й е за България, но често се качва на колата и заедно с децата си изминава над хилядата километра от Виена до София. „Дали ме е страх?... От какво да ме е страх? Вярвам в себе си, отработила съм всяко свое движение“, казва спокойно Силвия. Двете й деца Симона и Джулия живеят при нея, учат в добри училища и трите са много сплотени. Във Виена Силвия живее в апартамент на първия етаж, с парк пред блока, с градина, която много я зарежда и е до Дунава. Често излиза на разходка с кучето си. Обича да сади цветя в градината. „През лятото нямам търпение да се прибера след работа и да си полея цветята“, казва тя.
Вече 5 години работи в салона за красота. Преди е била маникюристка, после се обучила да прави и други неща - лепене на мигли, оформяне на вежди, козметични процедури. Прави всичко това от олекотената си маневрена количка и никой клиент във Виена не се впечатлява от това, подчертава тя. „Страшно съм щастлива, че правя жените красиви! - вълнува се Силвия. - Усещането да видиш как твоя клиентка излиза цялата грейнала и щастлива от салона е неповторимо и вдъхновяващо!“ Междувременно двамата с Любо са се разделили. Голямата любов е паднала жертва на времето и разстоянията. Той е предпочел да остане в България, а тя е избрала страната, даваща й самочувствие и възможности за нормален живот. „След развода с Любо останахме приятели, често се чуваме, заедно отглеждаме децата си“, казва Силвия. [su_image_carousel source="media: 571947,571939,571938,571937,571936,571935,571934,571933,571932,571931,571930,571929,571928,571927,571926,571925" crop="none" align="center" captions="yes" dots="no" autoplay="7" speed="immediate"] Като комуникативен и позитивен човек, и във Виена Силвия има много приятели. Зарежда се от хората, излъчващи позитивизъм като нея. Посреща гости, ходи на гости, на рождени дни и сватби, на кафе, на весели купони с приятелки в барове и ресторанти. Преди коронакризата много пътува. Обиколила е около 20 държави в Европа, лети без страх на самолет, по летищата ползва услугата „асистенция на човек с увреждания“. „Хората като мен трябва да се въоръжат със силен дух заради препятствията, които им предстоят - казва Силвия. - В тези тежки времена на COVID и войни духът е най-важен. А също и да имаш хора около себе си,
да си силен, да се бориш
Много е важно да поддържаш оптимизма си, да контактуваш с близки и приятели, да излизаш, да се забавляваш, да си отворен към хората, а не да се самоизолираш и затваряш вкъщи.“ „Знаеш ли, аз самата се радвам на себе си! - вълнува се Силвия. - Доставя ми удоволствие да си сготвя нещо вкусно на децата, да си подредя, да си изчистя, да си напазарувам, да си посрещна гости, да се чувствам полезна, дейна. Аз избирам този пълноценен живот!“
