„Ще довърша делото си, каквото и да ми струва това“, казва тя. Сашка Журков - тази сърцата и пълна с енергия дама, родолюбец, патриот и страстен музеолог, от години събира артефакти от историята на именити българи в Австрия. Организира и конкурс за млади оперни певци, издава два двуезични вестника, учредила е три награди... Нейната собствена история е не по-малко интересна от тази на нейните герои, достойна за книга или филм. Бургазлийка е и с мъка напуска родния дом на 50 метра от морето. През 1989-а, малко преди падането на режима на Тодор Живков, бяга зад граница със съпруга и двете си деца, момчета на 10 и 9 години.

Не го исках
но семейството на мъжа ми беше пострадало много от комунистите, каза: „Където мъжът - там и жената“, а аз уважих желанието му“, споделя Сашка. 

 Бягството на семейство Журков е цяла одисея. Първо заминават за Унгария. Там пробват да бъдат прехвърлени в САЩ като политически емигранти, но за да им се осигури политическо убежище, са нужни поне 5-6 месеца работа и жилище. Подобни са претенциите и за политическо убежище в Канада. Тогава климатът между Унгария и Австрия е „омекнал“, премахната е бодливата тел на границата и семейство Журков се добират до Австрия през нощта.

Грижата за тях поема една дама, фрау Хайнал Бола, която ги настанява в бунгало в къмпинг, казва им с никого да не говорят и да чакат. Следва разпит в службата за сигурност, после карантина в лагер за бежанци в Трайскирхен. „Всички бежанци си измисляха невероятни истории как са били преследвани, а аз казах само, че в България, за да направиш кариера, ти трябва партийна книжка“, спомня си Сашка. Първият им адрес е Винербрук - малко селце в Алпите от 5-6 къщи, живеят в единствения хотел като пансион. За тях се грижи една достолепна дама, фрау Ирене, която е загубила двете си деца и обича да помага на хората. „Там живяхме царски“, казва Сашка. Във Виена - отново живот от нулата, „от вилица и лъжица“. Там Сашка решава да продължи образованието си. Във Великотърновския университет е завършила руска филология и история, държи 12 приравнителни изпита във Виена. Там завършва славистика с руски и сърбохърватски и записва докторантура по музеология („музейно дело“) - голямата страст на живота й.

На един семинар за Достоевски се запознава с Марина Кратохвил, правнучката на граф Едуард Тотлебен, защитникът на Плевен. „Все такива знатни познати имах във Виена“, казва тя. Марина й разказва много неща за граф Тотлебен, дава й нотите на марша „Тотлебен“. Тя решава да тръгне

по стъпките на Бай Ганьо
още в началото на пребиваването си в Австрия. Почти всички обекти си съществуват, макар и променени. Хотел „Лондон“, където Бай Ганьо се присъединява към българи, за да спи при тях и да не харчи пари, е надстроен. Има го и гръцкото кафене, където Бай Ганьо и българските студенти и търговци се събират. Самата Сашка решава да живее в гръцкия квартал, където има много българи и други балканци.

За пръв път срещам човек, готов да защити Бай Ганьо, национален символ и нарицателно име с доста отрицателно значение. Докато Сашка обикаля по стъпките на героя на Алеко, той й става все по-симпатичен. „Какво толкова лошо намират в Бай Ганьо, нито е крал, нито се е занимавал с далавери“, си казва тя. Бил е млад човек, на около 30, и решава да види белия свят. Накупил е мускали, слага ги в джобовете и тръгва да види как върви това розово масло.“

„Големият Алеко е бил от богато буржоазно семейство, възпитан по друг начин, и разбирам иронията му към Бай Ганьо - казва Сашка. - Преди 127 години, през 1895-а, когато е написана книгата, нашите предци също са носили вълнени шаячни панталони и носии. Дори министрите на Фердинанд са били с потури и той ги облича във фракове. Така че потурите на Бай Ганьо не бива да ни учудват. Австрийците също си ходят до ден-днешен с трахтите - тяхната национална носия. Ето, чехите си имат своя комичен Швейк, но нито един чех не се обижда, че той съществува.“ Сладкарницата „При златната чаша“, където студент завежда Бай Ганьо, сега се казва „Аида“, а на фасадата й има стария символ - златната чаша. Баня „Софиензален“ (няма нищо общо с нашата София - б.а.), където Ганьо се пльосва в басейна с викове „Булгар, булгар“, е с интересен интериор. През зимата басейнът се покрива с дъски и става бална зала. А балкончетата през лятото стават съблекални.

Бай Ганьо почва да скача и да плува като „вапор“ - лодкарската. Иска всички да видят колко добре го прави и затова се бие в гърдите, обяснява Сашка. В книгата пише, че краката му са били на райета, но това не означава, че са мръсни. Къпе се в хотела, а райетата са следи от вълнените му чорапи, когато се изпоти. „Все пак той проявява уважение към Виенската опера, като облича фрак и е с бастунче, докато и днес съм виждала хора с къси панталони и по джапанки там“, брани героя Сашка.

Случайна среща във виенско кафене поставя началото на друга грандиозна инициатива на Сашка Журков. Чувала е за оперната прима Люба Велич, или Люба Величкова, българка от Попово, живяла до смъртта си в Австрия. В кафенето вижда колекция на звездата, която пее и в „Метрополитен“ и „Ковънт Гардън“... На нейно име от 2014 г.

Сашка Журков организира

международен конкурс за млади оперни певци
„Заслужава го, била е най-големият спонсор на Виенската опера, разрушена по време на войната. Няма деца и всичките си огромни хонорари от световните сцени дава за операта“, казва Сашка.

Тя събира книги, нейни снимки, костюми и от нейна приятелка - вестници, плочи, сценична рокля. Регистрирала е в австрийската патентна служба международен конкурс за млади оперни певци „Люба Велич“. Провежда го от 2014 г. почти само със собствени средства. „Най-после получих правото да ползвам красива барокова зала, собственост на „Банк Аустрия“, споделя развълнувана Сашка. А в журито са именити специалисти, професори и преподаватели в престижни музикални академии, действащи певци, композитори, представители на компании, лансиращи млади дарования. Къщата, в която е живяла Люба Велич, сега е собственост на банка, предстои Сашка да сложи паметна плоча. Бори се за правото да ползва портиерската стая за музей. В него, освен артефактите за Люба Велич, ще има и история на българското градинарство в Австрия, на печата, на търговията, на студентството и, разбира се, на Бай Ганьо.

С много любов Сашка разказва за старите български градинарски родове в Австрия, с които поддържа топло приятелство. Първите сънародници градинари идват в района на Бургерланд още през 1882 г. - само на гурбет. В областта, където отглеждат само житни култури, нашите градинари пренасят български сортове зеленчуци и ценените в австрийската кухня лук и чесън. До 1945 г. са били 4000 градинари и са обработвали около 300 хектара земя. Това, което печелят от продажбата на зеленчуците на пазарите, го оставят в България. През 1936 г. си основават „Градинарско българско дружество“ за защита на интересите им. По време на Втората световна война е имало 6000 студенти в Австрия, на които градинарите много са помагали. И до днес наследниците на градинарите са почитани и австрийците им се кланят, споделя Сашка. Сега българите отглеждат само цветя, които също са много ценени - за балове и други събития.

Те подпомагат и възстановяването на кораба „Радецки“. „Издирих гроба на капитана на Дагоберт Енглендер в Централните виенски гробища. Той постъпва много разумно. Завземането на кораба от четата на Христо Ботев по международните закони си е един терористичен акт, но капитан Енглендер разбира, че в случая става дума за патриотичен акт, и аз съм му благодарна за постъпката“, казва дамата. Сашка Журков е учредител на 3 награди. „Саломе“ е в чест на Люба Велич, най-добрата изпълнителка на ролята в творбата на Рихард Шраус. Втората награда е „Българин на годината“, отличават се известни сънародници в различни области - писатели, лекари, журналисти. Третата награда - „Автор на годината“ - е за женска белетристика, поезия, социална ангажираност, благотворителност и журналистическа продукция в областта на културата от творци, живеещи в Австрия. От тази година я е разширила за жени от Германия, Унгария, Словакия и Чехия.

Макар и в пенсионна възраст, енергичната дама продължава да издава и два двуезични вестника - „Виена днес“ - от 15 години, и „Нов дунавски вестник – Neue Donau Zeitung“ - от 2 години. Разпространява ги по абонати, посолства, търговски представителства, в дом „Витгенщайн“. В борда е на бюрото на ООН във Виена за чуждестранните журналисти. Всичко това родолюбивата дама постига с много мъки и лишения, със скромните си доходи от пенсията и преводите, които прави. Отглежда от бебета и двамата си внука, тъй като синът й е тежко болен. „Аз съм им и майката, и бащата, имам и съдебно решение за това“, казва тя. Внукът следва от 16-годишен, а внучката е ландшафтен дизайнер в Шьонбрун.