Два месеца минаха от потъването на гордостта на руския флот - крайцера "Москва". На 13 април украинските власти съобщиха, че са го улучили с ракети "Нептун". На следващия ден министерството на отбраната на Русия потвърди, че е имало взрив на кораба, но той е резултат от детонация на боеприпаси заради пожар, моряците са евакуирани, а самият крайцер е "съхранил своята плавателна способност". Накрая същото министерство призна, че "Москва" е потънал при буксир в Севастопол заради буря.
Оттогава руското министерство на отбраната само веднъж оповести информация за жертвите - 1 загинал и 27 изчезнали моряци. В социалните мрежи обаче могат да се намерят призиви за информация от поне 40 семейства на моряци, които са били на кораба. Броят на евакуираните и ранените е неизвестно.
Родителите на наборниците, които по неведоми причини са се оказали сред членовете на екипажа на флагмана на Черноморския флот, продължават да настояват за истината и се канят да подадат колективен иск срещу МО. Повечето са отказали да подпишат доброволно заявления, че синовете им са "загинали в резултат на катастрофа". "Новая газета. Европа" публикува разказите на някои от майките, които са си общували с командването и ранените военнослужещи в болниците. От съображения за сигурност някои не са пожелали имената им да се разкриват, пише "Сега".
Сн.: АП/БТА
"Командването се срещна с нас, след като вдигнахме шум и започнахме да разговаряме с журналистите. Започнаха да ни канят на срещи. Който успя да дойде в Севастопол се срещна лично с командващия Черноморския флот адмирал Игор Осипов. На срещата присъстваха около 10 души - представители на военната прокуратура, администрацията на града, психолози. Срещите започваха по един и същи начин - "Крайцерът ще бъде признат за участник в специалната военна операция. Момчетата са герои. Ще бъдат наградени с медали за храброст".
Преди да отида на срещата, позвъних в министерството на отбраната и попитах какъв е статусът на моя син. Това стана, след като обявиха официалните данни. Казаха ми, че моят син не е в нито един от списъците - нито сред изчезналите, нито сред ранените, нито сред загиналите. Попитах какво означава това. Отговориха ми: "Означава, че той е в строя".
Отивам на срещата с адмирала и започват да ми говорят за герои, бойни действия и т.н. Като главното е сами да признаем, че децата ни са загинали. Питам ги - защо тогава МО казва, че синът ми не е в нито един списък. Всички се удивиха и казаха, че ще уточнят защо така ми казват. Питам ги има ли вероятност някъде да имало спасителен плот, лодки, за които да са се хванали, и да ги отнесло в друга територия. Един от тях ме погледна, едва сдържайки смеха си, и отсече: "Не, това не може да се е случило".
На следващия ден пак звъня в МО. Отново ми казват, че синът ми го няма в списъците, изброиха списъците и даже добавиха думата "пленени".
От командването дълго се опитваха да ми докажат, че наборниците не са участвали в бойни действия. "А на Змийския остров?", питам аз. Как може да не е участвал там? Половината от екипажа са участвали в бойни действия, а останалите са били на екскурзия ли? Питам ги дали целият екипаж е бил на кораба в този момент. Казват ми - да. Значи всеки е бил в опасност.
Няколко души са изчезнали от машинното отделение. А един и същи капитан трети ранг разказва на родителите различни истории. Мен ме убеждава, че детето ми се е задушило от дима. На друга майка разказва как лично е извеждал от машинното отделение хора, но двама души от средата на редицата някъде изчезват и не могат да ги намерят. Казвам му - но това са тесни коридори и ако някой падне, ще спъне следващия. Той кима и се съгласява. При това офицерите плачат, разказват всичко образно, а нямат ни драскотина, ни изгаряне. Убеждават ни как тежко ранени няма. И в следващия момент някой от задните редици възкликва: "А да бяхте видели колко тежко ранени имаме в болниците".
Към 9 май разбрахме, че не се провежда никаква спасителна операция.
И се оказва, че те просто са протакали. Никого не са се опитвали да спасят, а ние стоим, чакаме и с никого не общуваме.
Болниците изобщо отказват информация. Казваш им фамилия от списъка, компютърът им забива, казват ти да почакаш и изчезват. После се връщат и казват, че няма такива лица при тях. А когато аз звънях, даже не ме попитаха как е името на детето ми и рождената му дата. Някой успя да пробие в главната военна болница "Н.Н.Бурденко", докато все още можеше. Казаха му, че при тях има тежко ранени, има донесени на носилки, които не са можели да ходят, има ранени от шрапнели, има и в такова състояние, че въобще не помнят как са попаднали в болницата. А командването ни казва, че ранени изобщо няма.
След това започнахме да получаваме известия от военните комитети: "С прискърбие ви съобщаваме, че вашият син е изчезнал без вест в резултат на катастрофа". Пристига заявление от мое име, където пише, че аз признавам, че моят син е загинал в следствие на катастрофа и тялото му не е открито. Канят ме да подпиша заявлението и казват, че има свидетели, които са видели, че моят син е бил на кораба в този ден, но после някъде е изчезнал и никой не го е виждал повече. Казах им, че нищо няма да подпиша. Звънят ми пак: "Вече три семейства подписаха заявлението. Идвайте бързо, за да минем през съда и да не протакаме". Даже не ме попитаха дали съм готова да подпиша. И там пише "умрял в резултат на катастрофа". Не пише, че е участник в никаква операция. Накрая пише, че ще ми осигурят адвокат, за да претендирам за застраховка - малко над 7 млн. Казах им, че нищо няма да подпиша.
Говорих с бащата на друг моряк - взели му военната книжка, пишат, че е "участник в специална военна операция" и даже дневни за участие в бойна операция му превеждат.
А на нас ни пращат заявление, където не пише за никаква операция, и даже пише "умрели", а не загинали. Все едно човек е излязъл за хляб и е ... изчезнал.
Капитанът трети ранг ми казва: "Имаме забрана, но все пак ще ви разкаже под сурдинка". Даже се удивих, че така говори с първия срещнат. Разказа ни за ракетите и за това, че пет дни са успели да се удържат на вода, че е имало разпити, дошла е комисия. А самият той е такъв свеж, не му личи да е прекарал безсънни нощи, макар че ме уверяваше, че едва същия ден са го пуснали. Синът ми се връщаше от кораба уморен и измъчен. Вече мислеше за края на службата, за да забрави за нея завинаги. Очевидно, че са си го изкарвали на наборниците. Не се оплакваше, но аз мога да отгатна по вида му какво е ставало. А след това и други родители потвърдиха, че целият кораб на наборници се е крепял.
Командирът ми разказа, че е имало три ракети - едната е пропуснала, другите са ги ударили. Едната е улучила машинното отделение, другата - столовата. Показах му снимки на момчетата - всички ги разпозна по лице, 500 души. Казва ми, че всички са били там и е безполезно да ги издирваме.
Леко ранените момчета в болниците казват на придружителите си, че макар да имат забрана да говорят, все пак ще кажат, че са били две ракети. Решихме, че това е просто легенда, защото все пак са подписали документ за неразгласяване, а всичко ни разказват. Отначало имаше объркване и във времето - някои казваха, че ракетите са ги ударили сутринта, други - през деня, трети - вечерта. А след това се синхронизираха и твърдяха, че е било промеждутъкът от 2.30 до 3 часа.
Разказваха ни, че даже по време на учение вратата е заяждала и е трябвало по вътрешната връзка да молят да им отворят. И когато ги е ударила ракетата, също е заяла. И те затова не са могли да се измъкнат - имало е много дим и никой не е отишъл да им отвори. Разказваха ми как моят син бил изхвърлен през илюминатора. Като почнало задимяването, наборниците започнали да ги изхвърлят през илюминаторите. Но тъй като водата е студена, а и крайцерът се е движел, те може и под перките му да са попаднали, и във водата да не се удържат дълго.
Капитанът ми каза, че дълго са се борили за кораба, но после са разбрали, че нямат шанс, и всички са скочили зад борда. Започнали са да хвърлят спасителни плотове. После са спуснали своя катер. Други пък твърдят, че даже и катерът не е бил спуснат, защото нещо се е счупило.
Не ни напуска чувството, че все още има шанс за децата ни. Защото има много несъответствия. Ако ни беше извикало командването и на всички ни беше разказало една и съща история... А то...", завършва разказа си отчаяната майка.
На роднините на 19-годишния Мухамед Мутазаев, наборник на крайцера "Москва", също са предлагали да подпишат документи, че той е "умрял в следствие на катастрофа". Майката отказала.
"Когато се обръщахме към ръководството на Черноморския флот, не ни даваха никакви отговори, игнорираха ни. Предполагам, че това е нарушение на устава и на нормативните документи, където е записано, че са длъжни незабавно да информират близките на военнослужещите за тяхното състояние. Не ни се предоставя информация за евакуирането от кораба, която е трябвало вече да бъде събрана - минаха 40 дни.
На 24 април ни извикаха на беседа. Съобщиха ми, че синът ми е в списъка на безследно изчезналите. При това не ни дадоха тази информация в писмен вид. Обърнахме се към Военния комисариат на Крим и на 29 април получихме отговор: "С прискърбие ви уведомяваме, че вашият син е безследно изчезнал в резултат на катастрофа в открито море на крайцера "Москва" на 13 април 2022 г.".
Едва 10 дни след станалото започнаха да създават екипи за информиране на роднините и всеки път слушам един и същ заучен текст - че водолазите са се спускали, минали са определен участък и никого не са намерили. На срещата ни с командването ни казаха, че корабът е бил в неутрални води и в никакви бойни действия не е участвал.
В началото на май военната прокуратура заяви в отговор на обръщение на Дмитрий Шкребца, че неговият син - наборникът Егор Шкребец, е обявен за "безследно изчезнал". Оттам твърдят, че корабът, на който Егор е служил, "не е навлизал в териториалните води на Украйна" и не е участвал в "специалната военна операция". На своята страница във "ВКонтакте" Дмитрий пише, че по време на произшествието офицерите първи са напуснали кораба.
"Вече ме предупредиха, че ако говоря, ще ми се случи случка. Но ми все тая. Просто искам да намеря детето си", казва майката на 20-годишния Никита Ефременко Татяна. Той е бил наборник, изпратен да служи на кораба "Москва". От 9 април не се е обаждал на близките си. Оставали са му 58 дни служба.
"Имам информация от кого ли не - един командир, друг, от Москва, от Севастопол, от МО. Все е различна. Не мога да разбера кой лъже и кой казва истината. Искам да говоря с капитана на кораба, не с някакви офицери. Всеки ден звъня навсякъде. Севастополските номера всичките са блокирани, даже тези на болниците. Никой никакви внятни обяснения не дава. Говорим си с останалите родители. На никого не е звънял командир, за да обясни какво е станало. Питах: "Как са се оказали наборниците на кораба "Москва" по време на военни действия?". Един ми казва: "Те не са участвали във военни действия". И не ми обясняват не само на мен. На никого не обясняват", казва Татяна.
