Нима предизборната обстановка можеше да е по-благоприятна за американските демократи? Четвърт милион американци починаха при пандемия, с която президентът не се справи, а в резултат на това най-малко 6 милиона души бяха тласнати към бедност. Кризата с коронавируса е опустошителната кулминация на президентско управление, белязано от стотици скандали, много от които сами по себе си при нормални обстоятелства биха съсипали кариерата на който и да е стопанин на Белия дом. Въпреки че има активната подкрепа на почти цялата американска преса, победата на Джо Байдън изглежда доста по-малка, отколкото се прогнозираше. По време на първичните избори на демократите най-големите привърженици на кандидатурата на Байдън твърдяха, че социалистът Бърни Сандърс ще отблъсне избирателите от Флорида, а ето че Доналд Тръмп постигна триумф в Слънчевия щат. Те твърдяха, че "неизбираемият" му съперник ще постави под риск резултатa на демократите в изборите за Сенат и другите надпревари, състояли се заедно с президентските избори на 3 ноември; но сега републиканците може да запазят мнозинството си в Сената, а демократите губят места в Камарата на представителите. Ако го нямаше коронавируса, Тръмп несъмнено щеше да си осигури втори мандат и може би щеше да нанесе за десетилетия непоправими щети на и без това дефектната американска демокрация. Това трябваше да бъде категорична изборна победа, но сега светът ще плати цената за раните, които естаблишментът на Демократическата партия сам си нанесе. Тръмп може и да е победен; но тръмпизмът е жив. Сега вниманието трябва да е насочено към противодействие на опитите на Тръмп и съюзниците му да откраднат изборите,но елитът на демократите трябва да разбере защо този фарс изобщо стана възможен. Преди четири години, когато телефоните им загряха от новината, че той става 45-ият президент на американската република, за демократите, определили се като "умерени", това беше като гръм от ясно небе: отклонение от нормалното; проблем; перверзен странен нещастен случай, който трябва да бъде преодолян, за да може да има връщане към нормалното и цивилизованото. Много от демократите се успокояваха с мисълта, че не носят никаква отговорност за това: те просто са били измамени, виновна е Русия, а Хилари Клинтън - чиято крайно самонадеяна кампания отначало предпочиташе Тръмп да е кандидатът на републиканците - фатално сгреши в преценката си. Вместо да предложи вдъхновяваща алтернатива, Байдън се къпеше в лъчите на славата на Барак Обама, представяше се като "възрастния" в стаята, съсредоточaвайки се върху това да спечели някогашните избиратели на Тръмп, наблягайки на компетентността си. Удивително е не само това, че Тръмп спечели повече гласове от 2016 г., но и това, че сега 93 процента от републиканците решиха да гласуват за него, тоест с 3 процента повече от онези съдбоносни избори.

Може много да се критикува издигането на кандидатурата на Байдън, който, съобразявайки се с корпоративния електорат на демократите, стесни своя хоризонт - въпреки че даже екзитполовете на "Фокс нюз" показваха, че повечето американци са за държавен план за здравеопазване. Демократите приеха гласовете на хората от латино- и афроамерикански произход за даденост, пропуск, от който Тръмп умело се възползва, увеличавайки (макар и тръгвайки от много ниски проценти) подкрепата си сред тези две групи. Но корените на този провал са десетилетията назад. Елитът на демократите отдавна отказва да възприеме дори елементарни постулати на социалдемокрацията - не на последно място облагане на по-заможните с данъци, за да се финансират програми за всеобхватно социално подпомагане и универсално здравеопазване. Политическите последици от това бяха разрушителни. През 60-те президентът демократ Линдън Джонсън постави началото на поредица от много социални програми, за да бори бедността. Но въпреки че между средата на 50-те и 1980 г. данъчното бреме върху средностатистическото американско семейство почти се удвои, данъците за корпоративна Америка последователно бяха намалявани. Ето едно недоволство, което можеше да послужи като аргумент в предизборната кампания: че тъкмо здраво работещите американци, а не шефската класа, субсидират тези, които биват демонизирани като бедни, които не заслужават подкрепа. Този гняв придоби расов оттенък, когато борбата на чернокожите американци - посрещната с бурни реакции от белите американци - принуждава федералното правителство да въведе основни граждански свободи. Когато Роналд Рейгън заклеймява "кралиците на социалните помощи", много работници, т.нар. сини якички, припознават в тази фраза на тогавашния президент на САЩ самотните чернокожи майки, за чиито социални помощи уж отивали чрез данъците трудно спечелените от тях долари. Когато правителството на Бил Клинтън подкрепи търговските споразумения, съсипали заетостта в промишления отрасъл в Ръждивия пояс, това създаде още един повод за недоволство, същинска златна мина. От нея се възползва човек, от когото едва ли някой го е очаквал, бившият водещ на риалити шоуто "Стажантът". Тръмпизмът се възползва от расизма и икономическото недоволство, съчетавайки успешно тези две сили. След финансовия крах кандидатпрезидентската кампания на Обама сякаш бе шанс да се скъса с провалите на няколко последователни управления на демократите и републиканците. Но той спаси банките и не потърси отговорност на финансовите директори за ролята им за краха от 2008 г., а заплатите на милиони американци или бяха замразени, или станаха по-малки. Докато между 1970 и 2018 г. делът на средния американец в националния доход е спаднал от 62 на 43 процента, броят на милиардерите рязко се е увеличил: от 66 през 1990 г. с общо състояние от 240 милиарда долара на 614 днес и общо състояние, възлизащо на близо 3 трилиона долара. Америка сега е общество, в което един от 11 пълнолетни чернокожи или е в затвора, или е пуснат предсрочно, или е в пробация - расова несправедливост, която "Животът на чернокожите има значение" бързо изтъкна. Елитът на Демократическата партия се прояви като политически несъстоятелен и неспособен да се справи с тези предизвикателства. През 2016 г. партията загуби от Тръмп, а този път в най-добрия случай сменя едно мъртвородено управление. Всички ние ще платим сметката за този провал. Макар Байдън да обеща, че страната, която е най-голям замърсител в света, отново ще влезе в Парижкото споразумение за климата, провал в надпреварата за Сената ще означава, че ще бъде блокиран Зеленият нов курс, който е отчайващо необходим за борба с извънредната ситуация с климата. Светът не може да си позволи още четири години бездействие. При положение, че президентското управление на Байдън се очертава да бъде заложник на враждебен Сенат и враждебен Върховен съд, републиканците ще могат в още по-голяма степен да изменят в своя полза една и без това фатално компрометирана демократична система и да се възползват на междинните избори от народното разочарование от правителство, което неминуемо няма да може да прави нищо. Това не означава, че няма надежда. Така нареченият "взвод" на прогресивните демократи в Конгреса - чийто най-известен член е Александрия Окасио-Кортес - увеличи двойно броя си, включително с избирането на бившата медицинска сестра Кори Буш в Мисури и на първия открито хомосексуален чернокож конгресмен Мондеър Джонс в Ню Йорк. Старият елит на Демократическата партия не можа да нанесе заслуженото окончателно поражение на тръмпизма. На това ново поколение прогресивни лидери - предимно цветнокожи хора от работническата класа - се пада задачата да довършат работата не само заради Съединените щати, но и заради всички нас.