Той е треньор по самбо. Те са деца с аутизъм. Той не спира да носи медали на България. Те продължават да живеят незабелязани с проблемите си. Той им дава увереност и усмивки. Те му дават щастие. Той е Емил Нешев. Те са невидимите деца на България. Официална статистика за страдащите от аутизъм деца няма. Емил също не знае бройката им, знае, че те не страдат, а просто дават щастие. Те не са просто деца със специални потребности, а са специални" Въпросът за възнаграждение не се повдига. С малкото пари, той купува екипировка на децата. Така е решил, вкъщи занася само спомените. Емил си спомня, че докато бил обездвижен и една нощ помолил майка си да го обърне в леглото, я чул да казва „Оф“. Преминал през личните си проблеми и борби, той решава да помага, да дава, но не и да взима. Денят за Емил започва с подготовка на спортната зала. Децата не са спортиси, но са влюбени в спорта, движението и обичта, която получават. Родителите не са добре дошли в залата. Там е мястото, където децата са самостоятелни, показват характер, понякога се забавляват, а понякога и просто мълчат. Всички обаче се включват в упражненията. Кубрат, който всички наричат Куби е най-активен. Обича да прави челни стойки и така, сякаш обърнал света, който смята него за различен, с главата на долу, той прозира истината в хората. В Кубрат няма лицемерие, няма фалш. Радва се на малко внимание и на откраднат тайно бонбон. Какво му трябва да Емил... нищо, той има всичко. Има децата, залата и прегръдките.
