Лагерът „Падричиано“ край Триест, Италия, е първата стъпка към свободата за много източноевропейци, които успяват да достигнат до там. Областта е проектирана като периферна инсталация за англо-американските въоръжени сили по време на Втората световна война, а войските са разположени в свободната територия на Триест. Районът обаче е изведен от експлоатация и е използван, за да се справят с бежанската криза, все по-належаща в периода на 50-те години, когато комунистическата система принуждава много източноевропейци, включително и много българи, да бягат на Запад, за да се спасят чисто физически от терора. Пиковете на прием на бежанци от комунизма са през 1954-1955 г. Лагерът е бил предназначен за приемане и грижи за бежанците, които преминават през района, за да се сортират в бежански центрове. Центърът е
окончателно изоставен
в началото на 70-те години, но все още е ограден с оригиналната си ограда.
Хората били настанявани в дървени бараки модел „Pasotti". Това е един от малкото бежански лагери в страната, които не са претърпели промени след края на използването им. Лагерът е оборудван с основен вход, разположен в централната част на комплекса, с двоен проход, където е и контролният пункт на Гражданската полиция. Достъпът е стриктно регламентиран - както входящите, така и изходящите потоци. През нощта портите са затворени. Многоетажните сгради, които са част от централните структури на лагера, все още са запазени. Има обща столова и складове, както и административни офиси. Сградите все още са в добро общо състояние отвън. Два пъти са правени ремонти, първият е в периода 1962-1963 г. Вторият ремонт датира от началото на 80-те - 90-те години. Тогава лагерът се превръща в
подразделение на затвора в Триест
Големите тревни повърхности днес съответстват на трите зони на областта, в които са били поставени дървените бараки модел „Pasotti“, изградени от строителни инженери от Триест, които са били ползвани за спешно настаняване на пострадалите от Месина при земетресението от 1908 г. Сградите, без отопление или течаща вода, са покрити и изолирани с листове от азбест и цимент, чиито следи все още масово се виждат и сред бетонния фундамент. Запазени са също шахти, общите бани и серия от складове. Когато човек попадне в Триест, италианските власти първо ги отвеждат в полицията, вземат се отпечатъци от пръсти, мерят височина и килограми, снимат ги и накрая ги закарват с влак в лагера за емигранти „Падричиано“. Първоначално новите обитатели са поставяни в изолатора - спално помещение с 15-ина легла, от което не може да се излиза. Те са
под карантина
преглеждат ги лекари, за да не би някой да е заразно болен. Тук ги записват кой за къде иска да емигрира. Има поне 50 души българи, които са преминали през този лагер. Има също и много чехи, поляци, дори и руснаци. От тях едно младо момче е авиационен инженер и само след няколко дни американските власти му предоставят убежище, за да работи за тях. Някои българи искат да емигрират в Швейцария, обаче им казват да не я предпочитат, защото е неутрална страна и официално не приема политически емигранти. Трябвало да пишат Австралия, защото затам се чакало най-дълго - 5-6 месеца. А през това време да дебнат сгоден момент и да избягат от лагера. Когато се предадеш в полицията не на границата, а във вътрешността на Швейцария, тогава властите дават убежище вече при свършен факт.
Много успяват да избягат от лагера, което никак не е трудно, защото, оказва се, охраната не пази както в България. Това е първата стъпка към свободния свят, първата глътка чист въздух, свободен въздух, въздухът на новия свят, светът на изобилието, свободата и независимостта. Много нашенци
преминават през този лагер
и след това се отправят най-често към САЩ, но и за европейски държави, като по-предпочитани са именно Западна Германия, но също самата Италия, Франция, дори далечна Австралия! Повечето искат да са далече от България, защото се страхуват от опити за физическото им отстраняване от тайните комунистически активисти, които шетат навсякъде, където има родни емигранти. Целта е те да бъдат контролирани дори и в свободния свят, за да не излезе някоя тайна от „комунистическия рай“ в България. Този страх се оказва полезен за властите в София, които поддържат легендата, че всички се следят. Всъщност следят се само най-известните и популярните, а обикновени хорица са оставяни все пак свободни, защото не са били от оперативен интерес за тайните политически служби!
