Ако следите тази колонка, вероятно сте наясно, че смятам вицепремиера Валери Симеонов за пълен малоумник и изтрещял комплексар, който се е провалил: 1. като родител (в архива на вестника може да намерите какво казва синът му за него); и 2. като държавник (всеки ден дава примери за това). Но никога не съм си представял, че може да стигне и да оре чак така по дъното.

През последните дни България е обзета от протести, които искат оставката на Симеонов. Причината е, че той нарече протестиращите пред портите на властта майки "група кресливи жени", които спекулират с "уж болните си деца". Това е поредният абзац в биографията му на професионален политически шут, който е изградил кариера от това да се прави на луд. Симеонов играе по струната на общественото търпение от години. Няма абсолютно никакъв смисъл да припомням и да цитирам подвизите му, заключаващи се в добре калкулирано свръхарогантно поведение спрямо журналисти, природозащитници, евродепутати, представители на други етноси и т.н.

Всъщност Валери Симеонов е диагноза. Той е карикатура от плът кръв на един от любимите герои на нашето време - наглеца. Наглецът не признава никакви правила, никакви стандарти. Той е движен непрекъснато напред от две неща: безкрайната увереност в собствената си непогрешимост (тук изобщо не става дума за прочутата сила на волята, за която пише Шопенхауер) и овчето спокойствие на едно племенно общество, което предпочита да люпи семки, докато гледа поредния сеир, вместо да бие шута на нахалника. Защото Симеонов и другите подобни на него много добре знаят, че струната на общественото търпение, спомената по-горе, всъщност е много дебела. Тя е като тези на бароково виолончело, изработени от яки животински черва. Тя е и безкрайно еластична. А в нашето полудържавно образувание - България - твърде често изглежда, че няма партии, които се борят за властта в демократична политическа система, а има племена, които драпат с всички сили към кокала, прецаквайки всичко и всички по пътя си.

Наглецът, отвързаният тарикат е особено вреден, когато е на власт (за това пише още великият Платон в "Държавата"). Защото простосмъртният, обикновеният човечец съзерцава със зяпнала уста този управник с разпасан пояс, почесва се по главата и решава, че щом това "минава", значи "така трябва, за да успяваш в живота" и следователно " абе, и аз мога така". А, както е казал шопът философ: "Това, което требе, то си се налага!"

Разбира се, подобни "изцепващи се" политици са на мода в световен мащаб. Но както показаха действията на Брюксел срещу Орбанова Унгария, идва времето да им се потърси сметката; не може да си член на един елитен клуб, да ползваш всички привилегии от това членство (80% от инвестициите в публичния сектор в Унгария произтичат от кохезионните фондове на ЕС) и да не спазваш фундаменталните принципи на това семейство. Приликите с България са очевадни.

И така стигаме до същността. До омагьосания кръг на българската (и не само) политика. Тук въпросът е малко като този за това кое е първо - кокошката или яйцето. Дали наглецът се е мултиплицирал и е превзел различните социални слоеве, завладял е всички кохорти и оттам е получил път към властта, или обратно - хората се заразяват от вирулентния му одиозен пример. Вероятно и двете хипотези са верни. Без значение. Да не забравяме също така, че министър-председателят Борисов, който играе доброто ченге през третия си мандат и се извини от името на Симеонов, в продължение на месеци търпи лидера на НФСБ и подобните нему - в името на "стабилността" - т.е., видите ли, да не би случайно да изпаднем някъде далеч от софрата. А и самият Борисов е показал, че безочието и наглостта не са му чужди.

Въпросът за оставката, за нейната необходимост, е принципен. Най-накрая трябва да се покаже, че наглостта не трябва да се толерира. Особено когато става дума за калкулираната наглост, увенчана от мотото, че няма лош пиар, от принципа "с грозни сцени - повече проценти на изборите". Въпросът винаги е бил докога ще им се връзваме.