Докато пиша тези редове, на пода седи един разтворен куфар - не съм го разопаковал още от погребението на Уитни Хюстън, а само след малко трябва да литна за Холивуд за 84-ите награди „Оскар". Както знаете, BG VOICE е единствената българска медия с екип на червения килим. Това е може би най-приятната част от моята работа (пътуването и различните събития и хора, които срещам, а не опаковането на багажа ).

Но докато гледах звездите от А група, които се появиха да се сбогуват с Уитни в събота, се замислих за това, което правят славата и парите с хората. Доброто момиче, което пееше в хора (на същата тази църква, където й казаха последно сбогом), се превърна в слаба жена, отдадена на пороци и която загуби най-важния си дар от Бога - гласа си, а вероятно и живота си. Уитни беше изпратена с музика и с много лична церемония, на която водещ елемент беше вярата. Нямаше помен от суетата на звездното битие на присъстващите. В края на деня май всички сме равни пред смъртта. Репортаж от родния град на звездата може да прочетете на страница 19.

В едно от най-скандалните си интервюта преди точно 10 години (известното като crack is wack за ABC), Уитни каза, че не иска да умре. Такова е желанието и на главния герой в една разтърсваща история от днешния ни брой. 27-годишният Костадин Стоянов идва тук когато е на 7, с майка си и баща си. 20 години те не са виждали тяхната сестра и дъщеря Гергана, която остава в България. Причината семейството да дойде тук е за да спасят живота на Костадин, който има бъбречна недостатъчност. Дори и със зелена карта, той е буквално вързан за машините за диализа, които го подържат жив. Нашият репортер Николета Кравченко ви среща на страници 8-9 с този силен млад мъж, който има амбиции да учи в университет, а най-голямата му мечта е да види отново сестра си. Това, което най-много ме трогна в историята му, е колажът, който е направил със снимка на сестра си от Facebook и негова - все едно са заедно, прегърнати... мечта, която вече 20 години не може да изпълни.

Иска ми се да кажа - такава е силата на българския дух, но не съм много убеден. Ако сме го имали някога, то се съмнявам, че днес е така. А ако го нямаме, е сигурно защото сме престанали да следваме примера на онези българи със силен дух, които са били символи за нацията ни през вековете. В Чикаго, където живеят около 100-150 хиляди българи, само 40-ина дойдоха да почетат паметта на Апостола на свободата в събота. И този път времето не може да е извинение за това - беше необичайно топло и приятно. Репортаж - на страница 11, но не знам дали има смисъл от коментар.

И за да завърша по-оптимистично, седмица след 14 февруари да ви пожелая - бъдете влюбени и обичани - всеки го заслужава!

Приятно четене и ще се видим на червения килим