Интервю на Стив Банов

-         Господин Урумов, на първо място – поздравления за идеята Ви да направите филм за Малко българско училище и Център „Малката България“ в Чикаго. От къде дойде тази идея, кое Ви накара да разкажете за това малко кътче от България в Средния Запад на САЩ? 

-         Идеята за филм за българските училища зад граница, дойде по време на европейското турне на филма „Петя на моята Петя“, в което си партнирах главно с българските училища по места. Тъй като филмът засяга важни проблеми за подрастващите, сметнах че училищните ръководства ще са най-добрият ни партньор в това начинание. Обикаляйки училищата и срещайки българи, които са истински будители и радетели за българското, реших че искам да разкажа техните истории. Идеята беше за филм, който да обхваща общо 11 училища, 8 от Европа и 3 от САЩ, но с течение на времето и невъзможността да получа държавно финансиране за тази идея, проектът пропадна. Тогава от екипа на Малко българско училище ми казаха, че те вече живеят с мисълта, че такъв филм ще съществува и предложиха да поемат разноските по нашето пребиваване в Америка, ако все още сме готови да направим филма за децата и техните учители.  Така се стигна до идея за създаване на филм само за 3-те американски училища, но тъй като хората от Балтимор отказаха, на финала останаха само МБУ и Академия Ботев във Вашингтон и това доведе до създаването на два отделни филма за тези учебни заведения. 

-         В началото на филма има сцена с десетки, може би дори стотици деца от Малко българско училище пеещи българския химн. Какво усетихте когато заснемахте тези сцени – личи си, че са неподправени, че не са режисирани. 

-         В този филм няма нищо режисирано. Единственото към което съм се стремял е да накарам хората да се отпуснат пред камерата и да ми разкажат личната си история чисто и неподправено. Смея да призная, че ми беше изключително трудно защото нямах почти никаква предварителна информация за хората, които ще срещна, затова трябваше да структурирам въпросите си и да насочвам разказа в посоката, в която те ме водеха чрез отговорите си. 

Започването на учебния ден с пеене на химна от всички деца и в двете сгради на училището, честно казано за мен беше шокиращо и напълно неочаквано. Беше толкова вълнуващо, че аз лично забравих да снимам защото се потопих в изживяването, добре че бяха колегите оператори, за да не бъде пропуснат моментът. 

В Америка видях любов към България, която за съжаление не виждам на родна почва. Това е пример, който трябва да бъде следван!

-         Колко време бяхте с екипа си в Чикаго, имахте ли възможност да се запознаете и с други българи и български организации в района? 

-         По време на снимките на филма бяхме около 20 дни в Америка, като половината време прекарахме в района на Чикаго, а другата в Балтимор и Вашингтон. В района на Чикаго се  запознахме и с дейността на фолклорен клуб Верея, а във Вашингтон с Децата и учителите от Академия Ботев.

-         Кога можем да очакваме премиера на филма – в София, в България, или в Чикаго? 

-         Филмът имаше една единствена прожекция до момента през 2025 по случай 15 годишнината от създаването на МБУ, но съвсем скоро ръководството на училището ще направи една изключителна изненада за жителите на Чикаго и региона.

-         Ако философски излезем „извън Чикаго“ и започнем да разговаряме за българската диаспора зад граница – според мнозина тя наброява почти два милиона души. Това демографски капитал ли е за България, или тези хора са взели своето житейско решение и едва ли ще се върнат някога в Родината за постоянно? 

-         Това е доста тежък въпрос. От една страна ми се иска тези хора да се върнат в България и да не са далеч от близките си, но от друга все повече си мисля, че Българската държава не ги заслужава. Пожелавам си те да са мотора на промяна за нашата родина, защото явно ние тук не можем да се справим.

-         Майка или Мащеха е българската държава към българските общности в чужбина? Виждаме и положителни и отрицателни примери в тази насока. 

-         Надявах се да няма подобен въпрос, за да не се налага да се самоцензурирам.  Българската държава не обича отцепниците. Тя и своите не обича, но това е друга тема. Ако само се върнем 5-6 месеца назад и си спомним за изключването на МБУ от списъка с легитимни училища, ще можем лесно да си отговорим на този въпрос без да е нужно да сме много ерудирани. Българската държава не държи на българските ценности и това личи по много линии. Истината е, че за да се стигне до тук всеки един от нас има заслуга, затова всички ние отново трябва да си отвоюваме правото, да можем да сме част от тази държава и да променим статуквото.

-         Какво е Вашето мнение за изработването на пълноценна културно-просветна програма от името на България към българските общности по света, а и към другите народи, като цяло? Филм като Вашия може да бъде отличен пример за проява на „мека сила“ във външната политика на страната ни. 

-         Това е прекрасна идея, но тук имаме огромен проблем. За съжаление в България не съществува културно – просветна програма дори за децата, нещо за което се боря от години. За съжаление съдържание за деца, било то филми, театрални постановки или книги се създават от шепа хора, които някак успяват да намерят средства за реализацията им. Стратегия за развитие на младите поколения липсват, а за българите извън страната съм сигурен, че дори не е хрумвало като идея. Съжалявам, че съм толкова негативен, но това е обективната реалност.

-         В заключение, какво пожелание чрез BG Voice ще изпратите към приятелите Ви в Чикаго и към българите зад граница като цяло? 

-         Изключително щастлив съм, че BG Voice, най-после се превърна в истинска позитивна медия. Пожелавам на хората, които стоят зад нея да се забавляват докато създават съдържанието и да бъдат винаги обективни. На моите приятели в Чикаго, ще кажа че ми липсват, но знам къде живеят, така че няма да е за дълго. На всички хора, на които по една или друга причина се е наложило да сменят родината си, ще кажа че ги разбирам и ги подкрепям. Човек трябва да живее там където се чувства щастлив.