Интервю на Стив Банов
- В навечерието на Деня на народните будители Bulgarian Heritage Society започва благотворителна кампания в подкрепа на Сдружение „Българка – Чикаго“, което събира и изпраща помощи за хора в нужда в България. Какво Ви мотивира да се включите в тази кауза?
- Една от основните мисии на Bulgarian Heritage Society е да подкрепя други български организации, училища, културни центрове и инициативи, които работят за съхраняването на българската идентичност и за благото на нашата общност.
Имаме щастието в Чикаго да съществува изключително активна българска общност. Тук има девет български училища, регистрирани към Министерството на образованието и науката, които не само преподават български език, история и география, но и дават възможност на децата да получават сертификати за двуезичност. Имаме танцови ансамбли, културни организации, благотворителни сдружения и много хора, които отделят от личното си време и средства, за да поддържат българския дух жив.
Нашето желание е да подкрепяме всички тях.
Избрахме Сдружение „Българка“, защото тяхната кауза ни дава възможност да протегнем ръка не само към българите в Чикаго, но и към нашите сънародници в България. Това, което тези жени правят, е невероятно. Събират дрехи, обувки, играчки и други необходими вещи, организират изпращането им през океана и се грижат помощта да достигне до хора, които наистина имат нужда от нея. Ние искрено се възхищаваме на тяхната отдаденост и за нас е чест да бъдем техни партньори.
Мотивация за действие ни дава и успехът който постигнахме със събитието, което организирахме по случай Трети Март – Деня на Освобождението на България. То се проведе в Малко българско училище. Събрахме над 200 гости и успяхме да обединим толкова много хора от българската общност под един покрив. Програмата беше невероятна – с участието на талантливите деца от Малко българско училище, младите танцьори от New Generation Bulgarians (NGBG), 101 Каба Гайди - най-малкият от които беше едва на седем години. Прозвучаха химните на България и САЩ, залата беше прекрасно украсена, а гостите се насладиха на традиционна българска храна.
Честването на Трети март в Чикаго
Заедно с Гергана Тодорова, която също е член на управителния съвет, имахме удоволствието да бъдем водещи, а Мишо произнесе прекрасна реч от името на Bulgarian Heritage Society. Сред гостите ни имаше представители на местната власт от Дес Плейнс и Елк Гроув Вилидж, представители на Асоциацията на българските полицаи в Америка, предприемачи, семейства и сънародници от най-различни среди, обединени от любовта към България. А след официалната програма празникът продължи с песни, хора и танци! Най-хубавото е, че толкова месеци по-късно хората все още говорят за тази вечер и вече ме питат дали ще я повторим догодина. За мен именно това е най-големият успех – не просто да организираш хубаво събитие, а да създадеш спомени, да сближиш хората и да им напомниш, че дори на хиляди километри от Родината можем да бъдем заедно и да се чувстваме у дома.
- Има ли благотворителността граници, когато си на хиляди километри от Родината?
- Вярвам, че благотворителността няма граници. Фактът, че живеем на хиляди километри от България, не означава, че сме я забравили. Напротив. Всички ние носим Родината в сърцата си. Там са нашите семейства, приятели, спомени, корени. Там е част от това, което сме.
И може би именно защото сме далеч, понякога усещаме българското още по-силно. Липсва ни. Търсим го. Искаме да го съхраним и да го предадем на децата си.
Това, че сме избрали да изградим живота си в Америка, по никакъв начин не означава, че сме престанали да се интересуваме от съдбата на хората в България.
Неслучайно мотото на Сдружение „Българка“ е „Общност, която твори добро“. За мен тези думи описват не само тяхната организация, но и това, което всички ние се стремим да изграждаме тук, в Чикаго — общност, в която българите се подкрепят, обединяват се около добри каузи и не забравят своите корени.
Защото разстоянието може да ни разделя географски от България, но не може да ни раздели от хората, които обичаме, и от желанието ни да помагаме. А когато сме обединени, можем да направим много повече, отколкото всеки от нас поотделно.
- Как реагира българската общност в Чикаго, когато организирате кампании за събиране на дрехи, обувки и други необходими вещи за хора в нужда в България? Лесно ли се обединяват сънародниците ни около подобни инициативи и какво ги мотивира да помагат на хора, които може би никога няма да срещнат лично?
- Реакцията на българската общност е невероятна и това е нещо, което наистина ме трогва.
Хората даряват огромни количества дрехи, обувки, играчки и всякакви необходими вещи. Носят чували, кашони, цели куфари, пълни с дарения. И го правят не защото някой ги задължава, а защото искат да помогнат.
Разбира се, огромната заслуга за това е на жените от Сдружение „Българка“, които с постоянството и труда си са спечелили доверието на общността. Хората виждат, че зад тази организация стоят реални действия и истинска загриженост.
Аз лично вярвам, че за да помогнеш на някого, не е необходимо да го познаваш. Не е нужно да знаеш името му или някога да го срещнеш. Достатъчно е да знаеш, че някъде има дете, което се нуждае от топли обувки, възрастен човек, който няма достатъчно средства, или семейство, което преминава през труден период.
Много от нас знаят какво означава да започнеш от нулата, да се бориш, да имаш нужда от подкрепа. Може би именно затова сме толкова чувствителни към чуждата болка.
Най-хубавото е, че когато хората виждат резултатите от една инициатива, те искат да участват отново. Доброто наистина е заразително.
- Bulgarian Heritage Society е обществена фондация, която стопанисва и сградата, в която се помещава православният храм „Св. Иван Рилски“ в Чикаго. Каква е връзката между православната вяра и благотворителността. Може ли църквата да бъде не само духовен дом, но и място, от което тръгва реална помощ към хората в беда?
- За мен връзката между вярата и благотворителността е съвсем естествена. Независимо дали един човек е дълбоко религиозен, спазва всички църковни традиции, или просто носи в себе си вярата в доброто, мисля, че най-важното е как се отнася към хората около себе си.
Българската църква в чужбина има и още едно много специално значение. Тя не е просто място за молитва. Тя е част от нашия дом, далеч от дома. Място, където чуваме родния си език, празнуваме заедно, срещаме сънародници и усещаме, че принадлежим към нещо по-голямо.
Ще споделя нещо лично.
Когато се преместих от Ню Йорк в Чикаго през 2017 година, бях самотна майка с двегодишно дете. Пристигнах с един куфар и трябваше да започна живота си почти отначало.
Записах сина си в малка българска детска градина. И до ден днешен не мога да опиша колко много ми помогнаха майките, учителките и директорката там. Хора, които почти не ме познаваха, ми подадоха ръка в момент, в който имах огромна нужда от това.
Докато съм жива, ще нося благодарността към тях в сърцето си.
Оттогава съм срещнала толкова много прекрасни българи в Чикаго. Хора, които помагат, без да очакват нещо в замяна. И това е едно от нещата, които най-много обичам в нашата общност.
В този смисъл виждам църквата като естествено продължение на тази взаимопомощ.
В храм „Св. Иван Рилски“ отец Кирил винаги е готов да изслуша, да подкрепи и да помогне на човек в нужда. Хората от църковното настоятелство също влагат изключително много време и усилия, за да поддържат и развиват този духовен дом.
Помощта невинаги е финансова. Понякога е съвет, телефонно обаждане, полезен контакт, разпространяване на информация за дадена кауза или просто някой, който да те изслуша.
За мен това е истинският смисъл на общността и на вярата — не само да говорим за доброто, а да го превръщаме в действия.
- Работили сте в социалната сфера и сте подкрепяли жени, преживели домашно насилие, както и хора, изправени пред зависимости и други тежки житейски изпитания. Какво Ви научи този опит за човешката уязвимост, за необходимостта обществото да не изоставя хората в най-трудните им моменти?
- Това е тема, която е изключително близка до сърцето ми, не само професионално, но и лично.
Вече почти шест години работя в Home of the Sparrow — организация в Илинойс, която подпомага жени и деца, изправени пред бездомност, домашно насилие и редица други житейски трудности.
Но има нещо, което не всеки знае за мен. През 2017 година аз самата напуснах Ню Йорк с двегодишното си дете, за да избягам от ситуация на домашно насилие.
И най-интересното, или може би най-тъжното, е, че тогава дори не осъзнавах напълно какво ми се беше случило.
Започнах работа в приюта през 2020 година, по време на пандемията. Когато започнах да преминавам през обученията и да научавам повече за домашното насилие, неговите форми и психологическите механизми, си спомням как непрекъснато си казвах: „Чакай малко, това се случи и на мен. И това. И това също.“
Тогава осъзнах, че самата аз съм преживяла неща, които дълго време съм приемала за нормални.
Повечето хора, когато чуят „домашно насилие“, си представят жена с насинени очи или счупени ребра. Но истината е, че насилието много често започва далеч преди физическите посегателства. Започва с контрол, манипулация, изолация, подкопаване на самочувствието и постепенно убеждаване на човека, че той е виновен за всичко.
Има периоди, в които всичко е прекрасно, след това става ужасно, после отново прекрасно. Този цикъл може да продължава с години. И човек постепенно губи усещането кое е нормално и кое не.
Затова една от най-важните части от моята работа е да помогна на жените да възвърнат доверието в себе си.
Когато пристигнат при нас, много от тях са напълно обезверени. Често са били убеждавани с години, че не са достатъчно умни, красиви, способни, че никой друг няма да ги обича или че никога няма да могат да се справят сами.
Аз често казвам, че когато тези жени идват при нас, светлината в очите им е угаснала.
И най-прекрасното нещо в работата ми е да наблюдавам как тази светлина постепенно се връща.
Първо започват да ни се доверяват. После започват да вярват в себе си. Намират си работа, отварят спестовна сметка, изплащат дългове, учат се да вземат самостоятелни решения. Постепенно виждаш как стойката им се променя, как започват да се усмихват по-често, как се появяват надеждата и увереността.
И в един момент пред теб стои съвсем различна жена.
Разбира се, невинаги всичко върви гладко. Имаме случаи, в които жените се връщат обратно при нас. Понякога има тежки психични заболявания, които изискват специализирана медицинска и психиатрична помощ. Понякога, колкото и ресурси да предоставиш на един човек, той все още не е готов или не е в състояние да направи следващата крачка.
Но това не означава, че трябва да се отказваме от него.
Нашата организация предлага различни програми. Жените могат да останат в приюта до девет месеца, а след това при определени условия да получават жилищна подкрепа за още една година. В зависимост от програмата и индивидуалната ситуация, някои заплащат само 10% от доходите си за наем, а при други наемът се поема изцяло. Помагаме им да намерят работа, да изградят финансова стабилност и да започнат самостоятелен живот.
За щастие, виждаме много успешни истории. И всяка една от тях ми напомня защо тази професия е толкова важна за мен.
В момента следвам магистратура по социална работа в Aurora University, със специализация в лидерството в организации с нестопанска цел, и ми предстои да завърша през август 2027 година.
Колкото повече уча и работя в тази сфера, толкова по-силно вярвам, че никой човек не бива да бъде определян само от най-трудния период в живота си.
Понякога всичко, от което някой има нужда, е един човек, който да повярва в него, преди той отново да е способен да повярва в себе си.
- Проблемите, с които сте се сблъсквали в САЩ, съществуват и в България. Какво от американския социален опит би могло да бъде приложено у нас? Има ли практики, които според Вас биха помогнали на българските институции и организации да подкрепят по-ефективно жените и семействата в риск?
- Според мен едно от най-важните неща, които можем да научим от американския социален модел, е, че не е достатъчно просто да изведеш един човек от кризисната ситуация. Трябва да му помогнеш да изгради живота си така, че да не се налага да се връща обратно в нея.
Ще дам пример с работата ни в Home of the Sparrow.
Когато една жена постъпи при нас, не се ограничаваме единствено до това да ѝ осигурим покрив над главата. Работим индивидуално с нея, за да разберем какви са причините, довели я до тази ситуация, и какви препятствия трябва да преодолее, за да стане самостоятелна.
За някои жени най-големият проблем е липсата на работа. За други — дълговете, липсата на образование, психичното здраве, травмата от преживяното насилие или отсъствието на подкрепяща среда.
Няма едно универсално решение за всички.
Затова използваме индивидуални планове за работа с конкретни, измерими цели. Помагаме с търсенето на работа, изграждането на бюджет, спестяванията, жилищното настаняване, достъпа до здравни и психологически услуги.
Особено важна е и подкрепата след напускане на приюта. Защото именно тогава човек може отново да се почувства сам и несигурен.
Смятам, че три неща са изключително важни: ранното разпознаване на насилието, координацията между различните институции и дългосрочната подкрепа.
Също така трябва да говорим много повече за психологическото и емоционалното насилие. Една жена не трябва да чака да бъде физически наранена, за да осъзнае, че има право да потърси помощ.
Разбира се, американската система също далеч не е съвършена. И тук има недостиг на финансиране, трудности с достъпа до жилища и психично-здравни услуги и много хора, които остават извън системата.
Но вярвам, че опитът може да бъде споделян и добрите практики могат да бъдат адаптирани към условията в България.
Всъщност бих се радвала изключително много, ако организации в България, които работят с жени и семейства в риск, пожелаят да се свържат с мен. С най-голямо удоволствие бих споделила как работим тук, какви програми прилагаме и какви подходи са се оказали успешни в моя професионален опит.
Защото ако има нещо, в което вярвам, то е, че знанията и опитът имат най-голяма стойност, когато ги споделяме.
- В навечерието на Деня на народните будители често говорим за просветители, книжовници и хора, съхранили българския дух. Но будителството има и съвременно измерение — да забелязваш чуждата болка, да поемаш отговорност и да работиш за другите. Какво означава за Вас днес да бъдеш будител? И какво бихте казали на българите в чужбина, които искат да помагат на Родината, но понякога се питат дали усилията им наистина променят нещо?
- Това е всъщност и една от основните причини да организираме нашето събитие по случай Деня на народните будители тази година.
Всички ние знаем кои са народните будители от учебниците по история. Знаем имената на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Иван Вазов и много други велики българи, които са съхранили нашия език, култура и национално самосъзнание.
Българската общност празнува Трети март в Чикаго
Но аз вярвам, че народни будители има и днес. Те са сред нас.
За мен съвременните будители са хората, които посвещават времето, енергията и много често личните си средства на това да съхранят българското и да го предадат на следващото поколение.
Това са учителите в българските училища в Чикаго. Жените, които са намерили смелостта и силите да основат тези училища. Ръководителите на танцовите ансамбли. Децата и възрастните, които репетират с часове, за да представят българските народни танци и песни. Хората, които организират културни събития, благотворителни инициативи и празници.
Това са нашите съвременни народни будители.
И тук искам да подчертая нещо много важно.
Когато едно българско дете е родено в Америка, за него Америка е родината. Английският често е първият му език, приятелите му са американци, средата и ежедневието му са част от американската култура.
Разбира се, родителите могат да му говорят на български, да му разказват за България и да го водят там на почивка. Но без българските училища, ансамбли и културни организации връзката с българските корени много по-трудно се запазва и развива.
И точно тук се вижда огромното значение на нашите организации.
Ще дам още един пример, който ми е много близък.
Аз съм и член на управителния съвет на Асоциацията на българските професионалисти в Чикаго. Всяка година предоставяме стипендии на млади хора с български произход, които завършват гимназия или започват висшето си образование.
Миналата година отпуснахме общо 10 000 долара под формата на стипендии.
С всяка изминала година кандидатите стават все повече, а изборът — все по-труден.
Но знаете ли кое е най-вълнуващото?
Да четеш есета, написани на български език от деца, които са родени и израснали в Америка. Деца, които говорят с толкова много любов за България, които танцуват народни танци, пеят български песни, създават младежки фолклорни групи и искат сами да съхраняват традициите ни.
Имало е моменти, в които буквално съм плакала, докато чета тези есета.
Защото си представете — едно дете, родено на хиляди километри от България, което може би я посещава само веднъж годишно, а носи в себе си толкова силна любов към нея.
Това не се случва случайно.
Зад тази любов стоят родители, учители, културни дейци, доброволци и десетки организации, които години наред полагат усилия.
И когато някой ме попита дали всичко това има смисъл, отговорът ми е категоричен: Да, има. И то огромен.
Защото резултатите не винаги се измерват с пари, брой събития или дарения. Понякога резултатът е едно дете, което гордо казва „Аз съм българче“. Понякога е една жена, която намира сили да започне живота си отначало. Понякога е възрастен човек в България, който получава помощ и разбира, че не е забравен.
За мен това е съвременното будителство — да събуждаш надежда, да съхраняваш идентичност и да правиш добро, без да очакваш признание.
А на българите в чужбина, които се питат дали техните усилия променят нещо, бих казала следното:
Не подценявайте доброто, което правите. Може да не успеем да променим целия свят, но можем да променим целия свят на един човек.
И понякога именно оттам започва всичко.
