Фани Давидова
През уикенда почина Наим Сюлейманоглу. Нека разкажа моята среща с него. В периода 1982-1986 г. интелектуалното ми семейство от преводач и математик ходеше на море в станцията на „Спортпалас" - между Златни пясъци и Дружба. Картите „ги уреждаше" Съюзът на преводачите, където работеше мама. Станцията беше върхът на сладоледа - място иначе абсолютно недостъпно за обикновени хора като нас. Съюзът на преводачите обаче позволяваше понякога и на такива като нас да се промъкват между капките и да достъпват на подобни гъзарски места. Понеже всичко бе за спорта, всичко - за победата.
Станцията беше жестока. Преживяването - достойно за филм. Приходящите простосмъртни се хранехме царски за много малко пари в „стола", който беше на нивото на суперресторант. Хранехме се с националните отбори по художествена гимнастика - бледи, изпити и изтерзани същества, на които редовно поднасяха отрупани с храна чинии, които те изпращаха по обратния път до кухнята непокътнати с тъжни и пълни с блян погледи. Никога не разбрах защо е тая ненужна жестокост да им носят храна, която после да отнасят под носа им, но сигурно е било каляване на характера.
Нашите фаворити обаче бяха щангистите. Няма да ги забравя - чудата стегната група от нисички набити същества, малко приличаха на приказни герои на Вилхелм Хауф - ниски, с квадратни тела, ръце и крака като цигулки. Страшно дисциплинирано идваха на обяд и вечеря под строй, безмълвно си изяждаха всичко и пак под строй си тръгваха. До чинията на всички щангисти всеки път имаше швейцарски шоколади. По два! Детската шайка на станцията проследявахме това несметно богатство с жадни погледи. Родителите ни не ни купуваха шоколади, още повече пък швейцарски „Милка"... Кой знае как сме гледали и сме се ръгали в ребрата, докато минавахме покрай масата с брат ми... Един от приказните герои (татко ни каза, че се казва Наим Сюлейманов) ме дръпна за ръката и аз получих шоколад, но и брат ми получи, както и другите две деца от групата. От тогава насетне Наим Сюлейманов, Янко Русев и останалите всеки ден деляха шоколадите си с нас. Страшно се смееха и се веселяха по тоя повод. Получавахме и тяхната кока-кола, ама в чаши за чай, да не гледат другите гости...
След няколко дни в стаите ни се появиха загадъчни пликчета с още други лакомства.
Аз не гледам спортни състезания. В редките мигове, когато това се е случвало, е било за минутите, докато успея да намеря дистанционното, за да сменя канала. Но за мен Наим Сюлейманоглу ще си остане онзи чудат добряк със странна физика, който си делеше шоколада и кока-колата с мен и другите деца. Светъл път!
