Местата, на които е регистриран феноменът Таоско бучене
Таоското бучене е феномен с неизяснена природа. Нарича се така по името на град Таос, щата Ню Мексико. Известни са и други негови названия: бристолски шум, британски шум, шум от Кокомо и др. Таоското бръмчене представлява усещане за нискочестотен шум в едното (обикновено дясното) или двете уши. Наблюдателите го описват най-често като шум от дизелова машина. Понякога бученето е съпроводено и с други звуци: свистене, свирене, барабанни удари и др. Явлението е известно от началото на 60-те години на ХХ век. Наблюдавано е за пръв път на територията на Великобритания. В Таос се е появило през 1991 г. Към момента се наблюдава практически в целия свят, но е най-разпространено в Северна Америка, Европа и Австралия.
Най-характерната особеност на това бучене е, че не може да се регистрира нито с акустични, нито с електромагнитни методи. Чуват го малка част от хората. На местата, на които се наблюдава, те са между 1 и 10% от населението. Тези хора не просто го чуват, за тях то е изключително дразнещо. При продължително слушане предизвиква главоболие, световъртеж, гадене, стомашни разстройства и други неприятни усещания. Провеждани са множество научни изследвания на този феномен от различни институти, но засега без особен резултат. Единственото доказано със сигурност е, че бученето не е плод на самовнушение, а се предизвиква от неизвестен външен фактор. В някои страни (напр. Великобритания и Германия) има асоциации на хората, страдащи от този проблем.
В Таос бученето идва от пустинята, но кое го поражда - остава огромна загадка. Много местни хора го чуват идеално, но странното е, че когато им гостуват американци от други населени места или дори чужденци, те не чуват нищо. Таоското бучене бе демонстрирано за първи път по телевизията в тв шоуто ,,Неразкрити загадки", където зае десето място сред всички необясними шумове, регистрирани на планетата.
През 1912 г.търговецът на антични ръкописи Уилфрид Войнич купува странна книжка с размери около 18 на 26 см. Малка, но доста дебела - съдържа 234 страници. И този очевидно древен манускрипт се превръща в най-голямата загадка за криптографите. Никой и до днес не е успял да разчете текста. Ръкописът на Войнич, притежаван някога от император Рудолф ІІ, е пълен с рисунки на фантастични растения, зодиакални символи и човешки фигури. Далеч по-интересен от илюстрациите обаче е самият текст: 234 страници с изящни, великолепно изписани и съвършено неразбираеми думи. Опитите за разшифроване датират от октомври 1912 г., именно когато Войнич го купил.
Самият собственик на тази загадка е много интересна фигура - борец за освобождението на Полша, избягал от каторга в Сибир, женен за кратко за ирландската писателка Етел Войнич, в края на живота си той се установява в Америка и започва да се занимава с антики. Най-ценната му находка е обаче споменатият ръкопис. Към него имало приложено и любопитно писмо, датирано от 1666 година. То било изпратено от Маркус Марси, ректор на Карловия университет в Прага, до учения йезуит Анастасиус Кирхнер. В писмото Марси моли колегата си да помогне в разгадаването на ръкописа и добавя, че навремето книгата била собственост на император Рудолф ІІ (1552-1612). В двора на владетеля на Бохемия смятали, че загадъчният текст е писан през XIII век от Роджър Бейкън, прочутия францискански монах, философ и алхимик.
Езикът на ръкописа си остава неразгадан и до днес. Някои от буквите напомнят на латинските, но други не приличат на нищо познато. През годините текстът е предизвиквал най-различни хипотези. Според едни това е усъвършенствана форма на средновековния китайски. Според други е украински, но с отстранени гласни. Тези версии обаче се опровергават категорично от структурата на изреченията. Синтаксисът на ръкописа не съответства на нито един език в света, изтъкват лингвистите.
Друга на пръв поглед реалистична хипотеза е, че текстът е съставен чрез специален таен код. Само че през последните петдесет години огромен брой криптографи са се мъчили да го разгадаят, без да постигнат дори и минимален напредък. Текстовете са изписани около сложни илюстрации, в които могат да се разпознаят растения, астрономически карти и изображения на жени, които се къпят (може би в извор на младостта).
Като цяло мнението на учените е, че става дума за алхимия или че той е бил предназначен да служи като книга, развиваща общи теми от средновековната или дори по-ранна медицина. Някои от нарисуваните дрехи напомнят тези от Северна Италия, други - от Великобритания. Ако се съди по илюстрациите, книгата може да бъде разделена на няколко раздела: ботаника, астрономия, биология, космология, фармацевтика и рецепти. Има и растение, наподобяващо слънчоглед. Това определя в някаква степен рождената дата на ръкописа - някъде след 1492 г., когато Колумб предприема пътуването си до Америка. Слънчогледът е донесен в Европа именно от Америка.
За цялото известно време на съществуване на ръкописа той е бил обект на интензивно изучаване на много професионални криптографи и аматьори, включително някои от най-добрите и известни американски и британски криптоаналитици от Втората световна война, но всички те се провалят в опита да декриптират която и да е част от текста. Тази последователност от неуспехи превръща ръкописа на Войнич в известен предмет на историческата криптография, но също дава зелена светлина на теорията, че книгата е просто една безсмислена последователност от случайни символи.
Ръкописът, който сега се съхранява в Библиотеката за редки книги и ръкописи ,,Бейнеке" в Йейлския университет, е бил открит от Войнич във вила Мондрагон във Фраскати - голям дворец близо до Рим, собственост на общността на йезуитите. През 1912 година Римската колегия се нуждаела от средства и решила в най-строга тайна да продаде част от своята собственост. Уилфрид Войнич придобива 30 ръкописа, сред които и този, носещ сега неговото име.
Остатъка от живота си Войнич посвещава на разгадаването на тайната на произхода на документа и неговата разшифровка. Антикварят починал 18 години по-късно, без да успее да получи отговор на нито един от въпросите си. Всъщност има едно нещо, което е отгатнато, но то е просто дреболия на фона на голямата загадка. Установено е, че цветовете на мастилата съответстват на палитрите от епохата на Ренесанса. Според учени от Аризонския университет в САЩ, извършили радиовъглеродно датиране на пергамента, той е от началото на XV век, тоест с почти цял век по-стар, отколкото се смяташе досега. Трябва да се отбележи, че датировката се отнася за времето, когато е направен самият пергамент, а текстовете може да са написани и по-късно. За съжаление радиовъглеродната датировка на мастилото е невъзможна.
