Не, не можеше да е истина. Подобни шашми се бяха разигравали и преди в социалните мрежи. Затова изчаках два дни, преди дори да си го помисля. Два дни, в които четях тъжни писма, статии в тамошната преса, съболезнования. Когато изящната му съпруга потвърди печалния факт, вече нямах никакво извинение да не повярвам:
Сораб Рахман Кхан, моят скъп колежански приятел, лектор по икономика и татко на две деца, си беше отишъл от този свят. Без предистория, неочаквано и абсурдно: така, както всъщност се случват всички съдбовни неща. Инфарктът го беше отнел от семейството, от най-лудия випуск на колежа ни в царевично Охайо, от плановете му и от... държавата. Чак когато Сораб умря, разбрах нещо, което по родните ширини би било повод за клюки веднага: моят винаги готов да избухне в смях състудент беше внук на Атаур Рахман Кхан - бивш премиер на Бангладеш, виден политик и писател, погребан до Парламента в Дака.
Сораб се оказа наследник на една от най-могъщите фамилии там. Трудно го проумях. Бях чувала за азиатската скромност, толкова различна от българското фукане. И все пак...
Момчето, с което бяхме изпили безбройни галони евтина бира, с което бяхме учили заедно по цяла нощ, нагъвайки безвкусни понички и убийствено мазен чипс, можеше да живее в петзвезден хотел вместо в студентското общежитие; да кара последното кабрио вместо раздрънканата си студентска кола. Можеше да е съвсем друг, но бе избрал да е точно той: Сораб Кхан, най-веселото момче в колежа, а сигурно и в света.
Не знам кое ме шокира повече - нелепата смърт (всъщност може ли смъртта някога да е „лепа"?) или фактът, че познавах човек, който бе направил на пух и прах всички клишета за богатите и известните. Спомням си една пролетна нощ точно след финалните изпити. Веселбата беше в разгара си, Сораб бе организирал keg party. Разполагахме с огромна бъчва бира, върху която всеки от нас трябваше да направи тромава челна стойка. А после, с главата надолу, захапал маркуча, да пие, да пие, да пие...
И сега се разсмивам, разглеждайки снимките от оная зрелищна нощ!
Сораб, разбира се, сви цигара трева - отдавна бяхме станали приятели с отговорника на етажа, нямаше да нахлуе и да направи проблем. Точно тогава звънна телефонът. Не обърнах внимание, всички си бяхме прехвърлили номерата към стационара в най-шумната стая. Уви, беше за мен. Авиокомпанията, с която трябваше да летя за Ню Йорк на сутринта, бе отменила въпросния полет. Замръзнах. Ами сега? Нали трябваше от Ню Йорк да продължа за София? Вече нямах възможност да резервирам нов полет, а с автобус нямаше да успея, дори да потегля веднага.
Изскочих в коридора и тъкмо се готвех да ревна, когато чух как някой излиза след мен.
„Кати, какъв е проблемът" - попита ме Сораб Кхан.
Обясних му.
„И само за това изглеждаш отчаяна?"
„Ама аз..."
„Виж, трябва нещо да хапна, после да дремна час-два. Но ти не се тревожи.
Ще те закарам до Ню Йорк."
И ме закара - все на ръба на позволената скорост, без да спре нито веднъж, полуприпадайки на летището JFK.
Не вярвам да ми се случи някога да ме вози по-висшочайша особа.
Също така не се сещам за друг човек, който би потеглил от Калъмбъс за Ню Йорк само и само една приятелка да не плаче.
Това е благородството на духа. Много по-важно и от най-лустросаната семейна история.
Като весел метеор мина през живота ни Сораб, от Ханския род. И съм сигурна, че където и да е в този момент, пак е организирал купон, пак се лее евтина бира. Старая се да не плача, защото знам колко мразеше да ни вижда кахърни.
„Кати, какъв е проблемът" - би ме попитал строго Сораб Рахман Кхан.
А после би запалил цигара.
Катерина Хапсали, "Тема"
