„Дали съм единствената жена, професионален водач на сафари? - Мариана се замисля. - Може би не съм единствената в света, но няма жена на такова ниво, както и да го разбираш.“ Вече 18 години Мариана Филева брани честта и достойнството на тази професия. Обиколила е света, като на всяка експедиция е буквално между живота и смъртта сред дивите животни в джунглите и саваните на Африка, Канада, Азия, Южна Америка.
От 18 години е член на италианската секция на световната организация - SCI, или „Международен сафари клуб“, основан през 1973 г. в Хюстън, Аризона. В него членуват бившият американски президент Джордж Буш, Доналд Тръмп - младши и над 50 хиляди елитни ловци от цял свят. „Вълнуващо е да си в такова семейство, с Джордж Буш сме били на пищен обяд в Лас Вегас“, казва First Lady на италианския клуб - защото е дама на неговия президент.
Представата за сафаритата е много изкривена, казва тя. SCI е етична организация на най-добрите ловци, които не само отстрелват животно, а и се грижат за популацията на намаляващи и изчезващи видове, подпомагат финансово местните хора. Безкомпромисни са в преследването на бракониерите и
намерят ли такива, стрелят на месо
Прицелват се само в животни, достигнали края на жизнения си цикъл. При Мариана всичко е контрапункт. Когато излезе от образа си на антижена в камуфлаж във вълчия свят на джунглата, тя облича балетното трико и се превръща в нежно същество на сцената... Като дете варненката често ходи с родителите си в Рила и Пирин и от 23-годишна заживява с мечтата си - гората и планината. Завършва начална педагогика в Шуменския университет и учителства в планинското село Добринище. Към средата на учебната година си дава сметка, че Пирин не е Хималаите и оттатък е материалният свят - Ню Йорк, Сингапур. На края на учебната година си събира багажа и се връща към Варна. Започва работа в село Величково, на 60 км от Варна. Учителка е на I клас, изцяло от ромчета между 7 и 14 години, които живеят с козите и ходят на училище, за да се стоплят. Учи ги на буквите, реже нокти и подстригва коси, подвластна на младежката си суета, че може да им даде шанс.
При едно пътуване до балканско село бърза да се прибере във Варна, защото води кръжок по шев и кройка и се качва на стоп, който преобръща живота й. В колата разговарят оживено на разни теми, а когато човекът, седящ пред нея, се обръща... тя застива. Изключително силни флуиди. Мъжът е италианец, а Мариана го последва във Флоренция. Истинска холивудска история, завършила с брак, от който се ражда син Алесандро. В брака обаче само любов не е достатъчна. Следват 4 дълги години, през които разбира, че италианците са ужасно консервативни хора - жената да е вкъщи, бременна, пред печката. Разводът трае цели 16 години. Днес тя се радва на прекрасния си 21-годишен син, който учи в Милано, говори 4 езика и „жонглира“ перфектно между двете нации и култури.
Във Флоренция Мариана
осъществява мечтата си да танцува
Още във Варна от малка ходи на балет, участва на сцена, а във Флоренция става полупрофесионалист. Танцува в академия „Фантазия“ с хореографа Луиджи Фераджоли. Участвала е в мюзикъла „Котките“, в „Ах, този джаз“, „Цар лъв“. „Всъщност, Алесандро и той като мен израсна в два свята, този на сцената и на гората“, казва тя пред „Труд“. За да има време за балета, става водач на сафарита. Случайно на полигон до Флоренция има състезание по стрелба на ловци от SCI, тя се запознава с тях и решава да пробва. „Нямах опит, но имах много ентусиазъм и воля за оцеляване. А истинските ловни хора са прекрасни, те са част от природата, сливат се с нея по време на лов“ обяснява дамата. Започва постоянно пътуване - месец-два тук, месец-два там, а като се върне, хуква към танците. Когато е зад кулисите, 3-4 минути й трябват, за да „излезе от ролята“ на ловец и да се потопи в стъпките на modern jazz. С италиански паспорт е и все още търси къде да се установи за постоянно на онова хармонично прекрасно място, както Холи Голайтли в ранната утрин от „Закуска в Тифани“. Космополит.
Обиколила е Африка: „Обожавам я! Това е като да отърсиш прахоляка, който си насъбрал от цивилизацията.“ По джунглите на Зимбабве я е гонил слон. Спала е под звездите в Мозамбик, а
на 50 м от нея е ревял лъв...
„Дали ме е страх? Разбира се, че ме е страх... Най-страшните моменти? Ако не се съсредоточиш, ако не се слееш с природата, те са на всяка крачка по време на сафарито.“ Тя никога не остава последна в редичката от професионалния ловец и самия ловец. Винаги сафаритата са придружени от един военен, изпратен от правителството на страната. Той е с „Калашников“, а Мариана върви преди него. Лъвът дебне скрит в храстите, изчаква да мине цялата група и напада с бърз жест последния в редицата. Затова той е с картечница. Тъмнокож приятел на Мариана е бил изяден от лъв. Когато след 2 дни намират животното, от корема му вадят ризата и джапанките на човека.
При един лов за биволи в Зимбабве, понеже ще стрелят с лък, трябва да са на не повече от 30 м от животните. Мариана тогава снима филм за италианска телевизия. „Стоим неподвижни срещу стадо от 30 бивола. Те нас гледат и ние тях - разказва Мариана. - Местният ловец ми каза да стоя на определено място, та като хукнат биволите и земята се затресе, ще станат чудни снимки. Минават 30 минути замръзнали в очакване. Гледам биволите в очите. Бях в месечен цикъл и по едно време чувствам как по краката ми започват да се стичат към обувките тънки струйки кръв, но не мърдам. След около час духна вятър, отнесе нашия мирис към биволите и те хукнаха в обратна посока... Бягат, защото сме им нещо непознато...“
„Коронавирус ли?
Ама какво ми говориш ти! В Африка това е най-невинното нещо, което може да лепнеш“, смее се Мариана. В първите години от работата си тя се ваксинира против малария. И хапчетата маларон не са гаранция, предпазват на 80%. Въпрос на късмет. На сафари ходи с дрехи с два номера по-големи, покрита плътно до пръстчетата си. Най-смущаващо е през летните африкански месеци (при нас това е по времето на есента и зимата). Тогава валят проливни дъждове, избуява зеленината и в джунглите гъмжи от всякакви гадини. Все още не е преодоляла неприязънта към змии и се чуди на местните жени, които ходят с джапанки. Казва си: „Ако змиите са толкова опасни, досега жив човек нямаше да остане в Африка“. „Ние сме си точно изнежени цветчета в сравнение с африканците. Там никой не се интересува от теб, като се разболееш. Може да си загинеш насред джунглата. Медицина? И да, и не“, казва Мариана. Преди десетина години неин приятел, дизайнерът Тарабини и съпруг на собственичката Молинари от „Blue Marine“ е нападнат от слон в тяхната висока трева, толкова сива и гъста, че не можеш да различиш животното. Професионалистът в групата стреля два пъти, но не го убива и слонът наръгва мъжа в корема. Докато дойде вeртолетът, напъхват хавлия в корема му, но той си отива. „В сравнение с това сафаритата за снимки за развлечение са направо сладникави и объркват представите на хората“, коментира дамата. Винаги са я интересували хората и като журналист е публикувала статии и интервюта на тема сафари в италианското списание „На 360 градуса“, част от тях са преведени в български медии. Филмите си за сафари с продължителност от половин до един час обогатява с информация за местните хора, тяхната култура, традиции. Вървят по Sky TV в Италия, продава ги и в други медии. При пътуванията най-интересни са й местните „женички“ - движението на очите, жестовете, чувствата, как се държат. Разговаряла е с тях за мъжко-женските отношения, за разводите. Вече е готова книгата й по тези теми, която разказва за края на една любовна история - нейната собствена, и за силата и еманципацията на нежния пол. Ловните приключения ще са тема на следващата й книга.
Живее постоянно в Милано, а
в момента е в София и тъгува за Африка
която обожава, за джунглата и за сафаритата. Страда и по балета, с който се е простила преди 9 години след едно счупване на крака при сафари в Македония. „Аз съм равновесието между нафуканите надувковци от Милано и Ню Йорк и тези безкрайно примитивни хора от гората. Може да си мислим, че са далече назад цивилизационно, но от гледна точка на свързаност с природата те са много, много по-напред от нас“, коментира дамата.
Мариана още помни едно от пищните партита на клуб SCI, на което водещият казва: „А сега да поздравим единствената дама сред нас“. Всички стават на крака и ръкопляскат. „И сега ми иде да се разплача от вълнение... Много е хубаво някой да ти ръкопляска не заради суетата, а заради признанието, че си бил професионалист и добре си си свършил работата“, споделя с вълнение дамата.
