„Оцеляване ли?... При ловно сафари такива думи отпадат, все едно дали си под палещото слънце на саваната, в джунглата, или се катериш по хлъзгав заледен път посред зима в Канада“, казва Мариана. „Ако не се слееш с дивата природа - отпиши се. Това правя аз вече 20 години - сливам се с природата - допълва тя - защото природата е неутрална и не подбира.“ Мариана Филева не приема като оцеляване десетките случаи, при които е оставала жива по чудо сред дивите животни на Африка, Канада, Азия, Южна Америка, като начин на живот. Тя е единствената жена в света, водач на ловно сафари от първа линия. От 20 години членува в световната организация „SCI“, или „Международен сафари клуб“, основан през 1973 г. в Хюстън, Аризона. В него членуват над 50 хиляди елитни ловци, сред които и
бившият американски президент Джордж Буш
Доналд Тръмп - младши, наследникът на пушки „Берета“ - Пиетро Гусали Берета, Висконт Д’Ентревес, живеещ в замък, проектиран от Микеланджело, и много други благородници. „Доналд-младши е на 42 и е от мъжете, които като ги срещнеш, вече е късно. В смисъл - влюбена. Елегантен магнетичен мъжкар“, смее се Мариана. С Тръмп е била на официален обяд на клуба само преди две седмици. За какво ли не са си говорили, но най-вече за лов. Споменава между другото, че сърцето й е заето - first lady е на италианския клуб, като любима на неговия президент.
Преди това родената и израсла във Варна българка
завършва начална педагогика
учителства една година в Родопите и още една във варненско село, докато един ден не си дава сметка, че й липсва широтата на хоризонта пред нея. Тя среща на автостоп голямата любов в лицето на италианец и го последва във Флоренция. „Още в края на първата година усетих, че животът с този човек, чужд на нашите нрави, не е моето, че не съм себе си“, споделя тя. От приятел научава за състезание по стрелба на полигона на Ластра Синья и отива, без да се замисли. „Бях готова на всичко, само и само да не съм до печката от сутрин до мрак, очакваща единствено завръщането на съпруга“, казва тя. На полигона тя се потопява в един друг свят - на елитни ловци от клуба „SCI“, благородници, живеещи в замъци и имения, изискани и възпитани, с монограми на ризите, цветът на италианската аристокрация. С времето започва да пише статии за тях. Създава и своя рубрика. По време на локдауна не я свърта на едно място нито в Милано, нито в София - живее между двата града. През 2020 година, когато полетите са невъзможни,
организира ловни сафарита из българските планини
Неспокойният й дух я тласка към нови предизвикателства още през март 2021 г. и заминава за Судан. „Там е съвсем друга Африка, с тежки за преход зъбчати планини и чукари“, казва тя. През август миналата година пък поема към любимото си Зимбабве. Преди седмица се е върнала от Ню Мексико - най-индианският щат в САЩ. [su_image_carousel source="media: 501705,501704,501703,501702,501701,501700,501699" crop="none" align="center" captions="yes" dots="no" autoplay="7" speed="immediate"] Не приема да я героизират, макар в работата й да има моменти, от които на човек му се изправят косите. В Баха Калифорния - северен щат на Мексико, в планината, единственият начин да стигнат до каменната пустиня е на мулета, нагоре, по чукари. „На моменти съм си стискала очите, за да не гледам труповете на животни, подхлъзнали се и паднали в пропастта. „Боже, дано да знаеш къде точно да стъпиш!“, мърморех на мулето.“ Там ги връхлита и ураган, който помита всичко. Отвява палатките, хвърля в очите пясък и пръст. „Подслонихме се в една пещера, беше невероятен студ и се навлякох до ушите с всичко, което носех“, казва тя.
„Ако по време на такива изпитания дадеш воля на страха си, си загубен - казва Мариана. - Тя е една друга концентрация, съобразена с ритъма на природата. Спала съм и под звездите. В Африка, като чуеш рев на лъв, местните могат да определят на колко метра е - 500, 200. Обикаля, нали си е вкъщи. Лежиш свит и не шаваш, надяваш се да те подмине...“
Срещала се е челно с 3 лъвици
само на 10 м от нея, в Танзания. През август саваната е абсолютно суха, а тревите, достигащи до метър, стават жълтеникаво бели, като цвета на лъвовете. На практика се сливат. Вървиш си и може да са на 3 метра от теб и да не ги различиш в ливадите. „В един момент видях как три чифта очи, на не повече от 10 м, ни наблюдаваха и заотстъпвахме крачка по крачка назад“, казва тя. Когато синът й Алесандро е на 18 години, я моли да го вземе на лов. „Реших да му покажа един истински, ненапудрен свят, защото той, с баща италианец, си е глезен от цивилизацията италианец отвсякъде. В Зимбабве той стреля за първи и единствен път“, казва Мариана.
Местните ловци организират на Алесандро „кръщение“ като на ловец първак. Изкормят антилопата, която той отстрелва. Намазват с кръвта й цялото му лице и слагат на главата му изчистеното шкембе. Дават му да хапне още топлия черен дроб, защото така приемал духа на убитото животно. „Алесандро издържа геройски, дори с гордост всичко, защото там критериите за добро и зло се различат от тези в цивилизацията“, казва Мариана. „Страх съм изпитала само веднъж, вярвай ми!“, казва Мариана. Имала е един почти челен сблъсък със слон в Танзания, когато се отделя от групичката, за да снима. „Вървях си в „джесито“ - сиви, оплетени храсти, с бодли като шипове. Чувам стъпките му, знам, че е „ей там“ - на 2, 3, 5 метра, но не го виждам. Отварям широко очи. Правя две крачки назад, опирам в храстите и си мисля: „Хайде сега да те видим откъде ще дойдеш“. По ирония на съдбата, на същото място загина наш приятел, намушкан в корема от бивните на слон. Натъпкахме раните му с ризите си, но докато дойде вертолетът, той загина... Та чакайки слона, с гръб, опрян в бодлите, без да мога да мръдна назад, въртях едва глава наляво-надясно, да усетя откъде идва страшното. Явно вятърът е духал от слона към мен и той не е усетил миризмата ми. Тогава, Бога ми, сърцето ми се разтупка и усетих как пулсът се „качи“ в гърлото ми. В такива случаи зависиш изключително от капризите на природата, от вятъра например...“. Никога не е съжалила, че се е захванала с това рисковано занимание, макар че заради счупване на крак на лов преди 14 години се е простила завинаги с любимия си балет. От малка танцува във Варна, а във Флоренция участва и на сцена, в академия „Фантазия“ с хореографа Луиджи Фераджоли, в мюзикълите „Котките“, в „Ах, този джаз“, „Цар лъв“. Готова е за печат книгата й „Италианска съпруга“, в която, на фона на красива любовна история, завършила с мъчителен 16-годишен развод, представя интересни женски съдби и разсъждава за проблемите на нежния пол. „Пред BG VOICE за пръв път ще направя едно признание: всъщност аз самата преживях този умопомрачителен 16-годишен развод.
Описах личното си ходене по мъките
след 24-годишен живот в Италия - 10 във Флоренция и 14 в Милано. Когато се преместих в Милано, разводът още течеше. А след като приключи разводът, съпругът ми заведе срещу мен друго дело. Мъжете там са обидчиви заради стария си манталитет - „ама как така тя ще ме зареже“. Не ти се вярва, че това се случва в цивилизованата Италия?... Тяхната система просто ти „изглозгва кокалите“, пишеш фермани, водиш безкрайни разговори със съдии, като как и защо искаш да се разведеш. Вменяват ти вина, а вината принизява и обвързва като с паяжина. За таксите за адвокати и съдебни разноски да не говорим“, коментира дамата. Провокирана от всичко това, тя започва да прави интервюта с „женичките“ по света и да ги наблюдава, докато като журналист, снима филми за дивата природа за италианската телевизия. „С борбата си за еманципация всъщност жените се самонатовариха с още ангажименти, като разтовариха мъжете от отговорности. Превърнаха се в героини, но не придобиха повече стойност. Когато вечер се дръпне завесата, мъжът нерядко командва, под формата на жертва“, разсъждава Мариана.
„И хайде да спрем да лицемерничим ние, цивилизованите хора, че видите ли, някакви богаташи се разнообразяват, като отстрелват „горките красиви горди животни“, вълнува се Мариана. Обяснява, че елитните ловци от нейната организация се грижат изключително много за опазване на екосистемите в страните, където ловуват. Дори софийската зоологическа градина е в тясна колаборация с ловните дружинки, защото това са хората, които познават живота в гората. В това изключително скъпо занимание те наливат огромни средства за такси и подпомагане на местните хора. Отстрелват се контролирано само животни, достигнали края на жизнения си път, а месото на един слон например осигурява храна на местните бедни хора за месеци напред. Водят непрекъсната война с бракониери. Самата тя е участвала в престрелка с бракониери на езерото Кариба. Когато тръгне на лов, освен куфарче, пълно с всевъзможни разрешителни и цял наръч какви ли не още документи, Мариана взема 3 големи куфара. Личният й багаж е само половин куфар, останалото са дрехи, тетрадки, химикалки, моливи и всякакви други подаръци за бедните африканци. „Извинявай, но не е ли лицемерие да говориш за жестоките сафари ловци, а после в супермаркета да пълниш кошницата с месо от претъпкани витрини? Месо от животни, създадени, за да бъдат убивани?...“
