Дерик Роби
Тридесет и една годишният Ерик Смит има червена коса, очила с дебели стъкла и лице, обсипано с лунички. Затворническата му униформа изглежда с един номер по-голяма. Неговата външност никак не подхожда на престъплението му. На 13 години той се превръща в център на медийна буря. Рижавата му физиономия и крехката му възраст били в такъв контраст с жестокостта на престъплението му, че убийството за малко щяло да му се размине.
Савона е малко тихо провинциално градче с един-единствен светофар. Всички съседи се познават, децата играят свободно из дворовете и тротоарите без родителски надзор. Повечето хора оставят домовете си отключени, без изобщо да се замислят. Всичко това се променя през лятото на 1993 година. Четиригодишният Дерик Роби бил момче на място. Смятали го за нещо като неофициален кмет на малкото градче Савона, разположено в западната част на Ню Йорк, с население от 970 души. Той заставал с колелото си край пътя и махал на минаващите коли за добре дошли. Ерик Смит живеел в другия край на града и обичал да ходи на гости при своите баба и дядо - Ред и Иди Уилсън. „Винаги ни прегръщаше и целуваше" - спомня си Ред. - Обичаше да се прави на клоун." „Определено
харесваше да му се обръща внимание
- добавя баба Иди.
Но външният вид на Смит го прави мишена за училищните побойници в продължение на години. Той обикалял с часове града с колелото си съвсем сам. През лятото на 1993 година Смит се записал в лятната занималня, организирана в парка, на пресечка от дома на семейство Роби. Дерик също посещавал програмата. На 2 август Дерик се готвел да тръгне към парка, но майка му още не била готова да го заведе. „Всичко е наред, мамо. Ще отида сам". Той я целунал, казал: „Обичам те, мамо!" И щастливо заподскачал по тротоара. Не трябвало да пресича улици, защото паркът бил съвсем наблизо. „Тогава за първи път го пуснах да излезе сам" - казва с горчивина Дорийн.
Не след дълго небето се покрило с буреносни облаци и Дорийн почувствала прилив на паника: „Кълна се, че това беше моментът, в който той е умрял. Мисля, че се опитваше да ни го каже." Макар Дорийн все още да не осъзнавала това, мрачното й чувство за надвиснала беда било напълно оправдано. Пет минути след като целунала Дерик за сбогом, той бил мъртъв. Тялото му било открито на същия ден в малка горичка по средата на пътя от дома му към парка. Полицията предположила, че момченцето е било примамено встрани от пътя и задушено и пребито с камъни. Но засега все още не се знаело кой е убиецът.
Неизвестният злодей бил изровил два камъка - един много голям и друг по-малък, с които разбил главата на детето. Преровил кутията за обяд на Дерик и смачкал един банан на пихтия. След това взел безалкохолната му напитка и я излял в дупката на главата му, зейнала след ударите. Накрая съблякъл Дерик и го изнасилил с пръчка, намерена наблизо. После убиецът се заел да аранжира тялото на жертвата. Лявата маратонка на Дерик била събута от крака му и грижливо поставена край дясната му ръка. Дясната маратонка лежала край лявата му ръка. Тялото изглеждало нарочно поставено в тази поза.
Ерик Смит продължил да се занимава с трупа на момчето след смъртта му не само защото искал, а защото изпитвал удоволствие от това.
Думата „удоволствие" щяла да изниква отново и отново по време на разследването. Първият път бил четири дни след убийството, когато Смит се появил в полицейското управление и предложил помощта си в разкриване на престъплението. „Определено се наслаждаваше на момента. Не му се искаше да свършва - спомня си следовател Джон Хибч, който разговарял многократно със Смит и нямал никаква идея, че убиецът седи точно пред него. - Гледаше ме в очите. Много весел, много щастлив. Харесваше му фактът, че разговарят с него." Първоначално Смит отрекъл да е виждал Дерик. Но после внезапно променил историята си. Казал: „Бях точно през улицата срещу полето. И тогава видях Дерик." Когато казал това, Хибч за малко щял да падне от стола си. „Това го поставяше право на местопрестъплението. Само е трябвало да прекоси полето и е
щял да се озове на мястото на убийството
Детективът попитал Смит с какво е бил облечен Дерик и той описал дрехите му и факта, че е носил кутия за обяд в ръката си.
Смит започнал да показва емоции, когато следователите го запитали къде за последно е видял Дерик. „Гласът му се пречупи. Наведе глава - разказва Хибч. - Вдигна юмруците си и ръцете му потрепнаха леко, когато каза: „Мислите, че аз съм го убил, нали?"
Смит поискал почивка и вторият му баща му донесъл чаша с безалкохолно. Ерик грабнал чашата и я хвърлил на земята. „Всички ние знаехме, че убитото момче е било залято с безалкохолно - казва Хибч. - Тогава си помислих, че това дете е видяло нещо много травматизиращо и се опитва да блокира спомените си." На следващия ден полицаите помолили Смит да вземе колелото си и да им покаже къде е бил, когато за последно е видял Дерик Роби. Според Хибч момчето кипяло от радостна възбуда през цялото време. Изглежда истински се забавлявал, показвайки им мястото.
Но дядото на Смит Ред Уилсън разказва, че семейството знаело, че Ерик крие нещо. Разбира се, не смятали, че той го е направил, но подозирали, че може би някой го е заплашвал да не говори. Същите опасения изпитвало и приятелското съседско семейство Джон и Марлийн Хескел. След убийството Ерик прекарвал почти всяка вечер в дома им. „Ерик ме попита: „Какво ще стане, ако се окаже, че го е направило дете?" И аз казах: „Вероятно ще има нужда от психиатрична помощ." „О, добре" каза той" - спомня си Марлийн Хескел.
Постепенно подробностите от престъплението се разчули и скоро Марлийн получила обаждане от своя приятелка. „Тя ми каза, че според нея убиецът е дете, което не обича банани, защото извършителят е смачкал банана. Възрастен човек просто би го изхвърлил. Нямаше да го прави на каша." Марлийн предприела свое собствено разследване. Отишла в магазина и купила сладолед с ядки, сироп и банани. Занесла го у дома и попитала всички дали искат мелба. Всички искали. Ерик казал, че иска мелбата си с ядки и сироп, но няма да яде бананите: „Не! Не обичам банани!" Марлийн се обадила на приятелката си и й казала: „Ерик не обича банани, а аз съм изплашена."
Пет дни след смъртта си Дерик бил погребан в бейзболната си униформа. Само два дни по-късно неговият убиец направил самопризнания. Семейството му го притиснало и замолило да им каже какво знае. Но истината била много по-ужасна от всичко, което си представяли.
В основата на делото, което се провежда през август 1994 година, стоял натрапчивият въпрос: „Защо Ерик е убил?" Свидетелят експерт на защитата, психиатърът д-р Стивън Хърман, диагностицирал Смит с периодично-експлозивно разстройство - неконтролируема ярост. „Буквално смъртоносен гняв и ярост - казал Хърман. - След епизодичен гняв детето може да изглежда съвсем нормално." Майката на Смит Тами споделила, че по време на бременността си вземала лекарство за епилепсия. Лекарството тридион би могло да причини родилни дефекти. Доктор Хърман казал, че не твърди, че лекарството е направило Ерик избухлив, а че е причинило изоставането в развитието му, което е повлияло непоправимо на неговото самочувствие. В крайна сметка болката и гневът на Смит са надделели у него. През цялото време в съдебната зала
лицето на Ерик било зловещо пребледняло
Не показал нито някаква емоция, нито разкаяние. Така или иначе съдебните заседатели единодушно го признали за виновен в убийство от втора степен.
Едва десет години отговорът на въпроса ,,Защо?" бил даден от самия Смит. Спомняйки си за детството, той описва жестоката болка, която изпитвал от подигравките на връстниците си: „След няколко години на словесни обиди и мачкане на самочувствието ми аз просто изключих чувствата си. За да не изпитвам емоционалната болка, която ме правеше уязвим и слаб. Но вредата беше нанесена. Започнах да вярвам, че съм никой и нищо. Виждах живота в мрачни тонове. Когато отивах на училище, сякаш отивах в ада. Независимо колко дребен или сериозен е даден тормоз, той се натрупва. Докато не стигне до точката, в която детето не може повече да търпи. След известно време това дете би могло да изсипе огромния си емоционален гняв върху някой напълно невинен - като Дерик. Не защото е зло или сатанично дете. А защото иска тормозът да спре. И това е единственият начин, който познава." Прокурор Тъни посочва, че Смит е дал доста по-смразяващо обяснение за убийството. Когато го попитали дали, убивайки Роби, е изпитал удоволствие, той казал: „В онзи момент, да." Когато го попитали защо го е направил, Смит отговорил: „Защото, вместо да бъда нараняван, аз наранявах някой друг."
Всички молби на Смит за освобождаване досега са отхвърлени. Той казва, че ако го помилват, възнамерява да се върне в Савона.
