Коледа! Дори самата дума звучи магично. Нека си припомним, че човечността е най-големият подарък, който можем да си направим. Ставаме по-добри и в желанията, и в постъпките си. Войната рядко се свързва с човещина. Но две случки от най-страшните конфликти в човешката история показват, че празничният дух може да сближи дори най-върлите врагове. Едно от най-ярките доказателства за силата на коледния дух е Примирието от 1914 г.
Малко след зазоряване на студения коледен ден през 1914 г. се случва едно от най-необикновените събития през Първата световна война.
Stille Nacht. Heilige Nacht
„Тиха нощ, свята нощ...” Песента се носи над замръзналото бойно поле. За британските войски, надничащи от окопа, думите може би са били неразбираеми, но няма как да са се колебали коя е празничната мелодия. Вниманието им било привлечено и от хилядите малки светлинки над немската бойна линия. След заглъхването и на последния тон от песента пред немските позиции се появява самотен германски пехотинец с малко коледно дръвче в ръка, огрято в светлинки. И с думите: „Весела Коледа! Не стреляме, не стреляйте и вие“.
Изумени, изморените мъже се показват колебливо от окопите. Германските войници поздравяват британските с „Весела Коледа“ на английски. Ръкуват се, пеят коледни песни, разменят подаръци – цигари, храна, копчета, шапки... Дори играят футбол! После се скупчват около огъня, разменят си вестници и закачки. „Ние им пробвахме киселото зеле, германците си хапнаха от тортите и шоколадите ни,” разказва английски войник в писмо до вкъщи.
Това неочаквано примирие позволява на двете страни най-накрая да погребат мъртвите си другари, чиито тела лежат от седмици на ничията земя. Помагат си едни на други и в това. „Те пренесоха мъртвеца, положиха го на земята и ние всички го посипахме с по шепа пръст. После заедно казахме молитва,” пише друг британец до близките си. Нерегламентираното примирие от 25 декември се разпростира на цели 500 мили по Западния фронт. Смята се, че около 100 000 войници от двете страни, т.е. около 2/3 от войските там, са участвали в легендарното примирие. То се разпространило широко, но все пак не било масово. На много места стрелбата за жалост е продължила.
Папа Бенедикт XV е първият, който призовава за коледно примирие, но идеята му е била официално отхвърлена. Но ето че войниците сами го инициират.
Сбогом на оръжията
Това обаче не се приема от всички. За мнозина то не било пример за добродетелност, а повод за деморализация и демотивация на личния състав. Началниците се притеснявали, че войниците ще спрат да виждат отсрещните войски като мишена, и ще започнат да гледат на тях като на човешки същества. А както е известно, дехуманизирането на врага е базово условие, за да мотивираш хората да се избиват. Но вражеските войски били на няколко крачки разстояние едни от други и войниците ясно чували гласовете си. „Тогава стигнах до извода, че ако бяхме оставени без надзор, щяхме да захвърлим оръжията“, казва по-късно британски войник.
За командира на британския Втори корпус - генерал Хорас Смит-Дориен, от тази близост идвала най-голямата опасност за морала на войниците. Затова той изрично забранява всякакво побратимяване с вражеските войници. Според него колкото по-близо са противниковите окопи, толкова по-голям е рискът подчинените му да се размекнат. Случилото се на Коледа през 1914 г. показало колко прав е бил.
Въпреки заповедите на висшите командири обаче повечето британски офицери от по-нисък ранг нареждат на подчинените си да не стрелят, освен ако не искат да бъдат наказани за неподчинение. Тази политика става известна като „живейте и оставете другите да живеят“ и е била приета за мото в този момент от войната, особено в по-малко активните сектори на фронта. Офицерите вземат решението без разрешение „отгоре“, затова крехкото примирие бавно започва да се разпростира по протежение на фронта. „Нямате ли поне малко чувство за чест?“, пита Адолф Хитлер, тогава още ефрейтор, според когото примирие по време на война било недопустимо.
Завинаги в изкуството
Цензурата все още не е била наложена на писмата до вкъщи и британските войници разказват за играта на футбол и споделянето на храна с мъжете от другата страна на фронтовата линия, които само ден по-рано били техни смъртни врагове. От кореспонденцията им става ясно, че те са осъзнавали уникалността на ситуацията и нейното историческо значение. „Беше като сън” и „търках очи и примигвах, за да се уверя, че това, което се случва, е истина” споделят войниците в писмата си до вкъщи.
Този безценен момент е отразен и в изкуството. Той е центъра на романа „Войната на Майкъл Форман“ и на филми като „Весела Коледа“ и „О, каква прекрасна война!“.
И макар коледното примирие от 1914 г. да е единичен случай във военната история, то се превръща в символ за естественото човешко желание за мир, пък бил той и мимолетен.
Бъдни вечер у Елизабет
През Втората световна война няма примирие. Но през декември 1944 г., по време на битка, докато американците се борят за живота си под масиран германски огън, на Бъдни вечер една германска майка спасява няколко живота, проявявайки човечност.
Трима американски войници, един от които тежко ранен, се изгубват в заснежената Арденска гора, докато се опитват да намерят американската защитна линия. Те вървят три дни, докато звуците на битката отекват в околните хълмове и долини. На Бъдни вечер се натъкват на малка къща в гората.
В това време Елизабет Винкен и нейният 12-годишен син Фриц са сами у дома. Елизабет се надява съпругът й да се прибере да прекара Коледа заедно с тях, но вместо него на прага й застават тримата американски войници. Въпреки грубия им външен вид още от пръв поглед е ясно, че са юноши. Въоръжени са и могат просто да разбият вратата и да нахлуят, но не го правят, затова тя ги кани вътре на топло. Елизабет не говори английски, а американците не говорят немски, но успяват някак си да се разбират на развален френски. Като чува тяхната история и вижда състоянието им – особено на ранения войник – Елизабет започна да приготвя храна.
След малко на вратата се чука отново. Появяват се немски ефрейтор и трима много млади редници, почти деца. Те също са изгубени и гладни. Пожелават й „Весела Коледа“. Елизабет им казва, че са добре дошли да влязат на топло и да хапнат, но не ги предупреждава, че вътре има други, с които ще трябва да споделят трапезата си. Ефрейторът пита остро дали не са американци. Елизабет кротко отговаря, че да, трима са, а единият е ранен. И те са изгубени и измръзнали. „Свята нощ е и тук няма да се пролива кръв,“ отсича жената и заставя новодошлите да оставят оръжията си навън.
Страхът и напрежението бавно се стапят благодарение на топлината и уханието на печена кокошка с картофи. Немците вадят бутилка вино и хляб. Докато Елизабет готви, един от германските войници, бивш студент по медицина, преглежда ранения американец. На английски той обяснява, че няма инфекция, но е загубил много кръв. Затова се нуждае от храна и почивка.
Когато трапезата е сложена, атмосферата става още по-спокойна. Докато Елизабет произнася молитвата, Фриц забелязва сълзи в очите на изтощените войници – и на германците, и на американците. Двама от германците са едва по на шестнайсет, а ефрейторът – на 23.
Примирието продължава през нощта и на сутринта. Разглеждайки картата на американците, ефрейторът им помага да открият позициите си и им подарява компас. Елизабет връща всичките им оръжия и враговете се ръкуват и тръгват в противоположни посоки.
