Ако през 70-те за американците френското кино означавало ,,Катрин Деньов и Франсоа Трюфо" (според ,,Пари мач"), като че ли сега е останало величието на едната Деньов. Тя е всичко, което съдържа понятието ,,звезда" - от красотата до таланта, от филмите до модата, от превъплъщението до влиянието, от лайвстайла до загадъчността... Част от огромния символичен капитал на мита „Катрин Деньов" е избирането й за френската емблема Мариана (от 1985 до 1989 г.) или дори всекидневното пребиваване във facebook - профилът й е респектиращо активен. Муза на Бунюел, Трюфо или Ив Сен Лоран, едновремешно лице на ,,Шанел № 5" и сегашна юбилярка, тя е единствената от валидните френски актриси (дори по-млади от нея), която в момента може да си позволи да бъде лудетина на екрана и не само да не изглежда нелепо, а напротив - ослепително.
Катрин Деньов е родена на 22 октомври 1943 г. в Париж. Родителите й Морис Дорлеак и Рьоне Деньов са актьори, а тя е втората от четирите им дъщери, поели по техния път. Макар да влиза в киното още през 1956 г. в „Колежанките" с фамилията Дорлеак, Катрин я сменя, тъй като по-голямата й сестра Франсоаз е вече известна с нея и приема тази на майка си (заедно се снимат в „Госпожиците от Рошфор", а през 1967 г. Франсоаз загива в катастрофа и загубата й завинаги дамгосва психиката на Деньов).
В няколко филма играе епизодични роли до появата на Жьонвиев в „Шербургските чадъри" (1964 г.) на Жак Деми и триумфа на мюзикъла в Кан. Вече родила сина си Кристиан от Роже Вадим без брак, тя сякаш повтаря живота си на екрана, макар да става дума за провинциална продавачка. „Златна палма", мелодичната нежност в музиката на Мишел Льогран и романтичната крехкост в изпълнението на младата актриса я изстрелват до статус на звезда. А десетилетия по-късно изиграва нещо като римейк на Жьонвиев с разюзданата палавница Мадлен от 60-те до 2007 г. във „Влюбените" (2011 г.) на Кристоф Оноре, където за четвърти път е на екрана с дъщеря си Киара Мастрояни...
Късметът в лицето на Роман Полански спасява Катрин Деньов от сантиментално-романтичното клише - в хоръра „Отвращението" (1965 г.) тя е шизоидна маникюристка - пришълка в Лондон: нежна и луда, уязвима и агресивна.
Имиджът й на нестандартна съвременна фатална жена затвърждава един от шедьоврите с нейно участие - ,,Дневна красавица" (1967 г., Франция/Италия, ,,Златен лъв" от Венеция) на Луис Бунюел. Филмът е осъвременена адаптация по скандалния роман на Жозеф Кесел от 1928 г. Сияйно-ледената Северин на Катрин Деньов е млада и хрисима съпруга на проспериращ парижки хирург (Жан Сорел). Има премного свободно време (и нагласа) да ,,потъва" в садо-мазо перверзии, които я отвеждат до публичен дом. Животът й се раздвоява (поне в нейното въображение) между проституцията и буржоазния лукс, но не и поведението на актрисата - неизменно хладно-дистанцирано, а грехът катализира любовта към невинния й съпруг. В битността си на изтънчена жрица на любовта Северин омайва криминален тип до фаталното прострелване на мъжа й; приема огромен китаец с енигматична кутия; натъква се на семейния приятел Юсон (Мишел Пиколи), който, стъписан, й казва: ,,Това, което ме възхищаваше най-много у вас, бе добродетелността ви"... Филмът е толкова смайващо откровен, психоаналитичен, шифрован и цветист, че възприемаш черно-бялото изображение като пъстрота от полутонове, а Катрин Деньов - като божествена грешница. Самият Бунюел в книгата си ,,Моят последен дъх" признава, че ,,Дневна красавица" е може би най-големият му финансов удар ,,заради проститутките на екрана". И още: ,,Най-често задаваният ми въпрос е какво има в кутията. И тъй като аз самият не знам, отговарям: каквото си представите." Сюрреалистичната енигма на филма се опитва да продължи португалецът Мануел де Оливейра в ,,Красавица завинаги" - след 39 години 98-годишният режисьор среща Северин (Бил Ожие, тъй като Деньов отказва) и Юсон (Пиколи), успял да купи кутията от скъп антиквариат. Новият филм е живописен и ненужен, както и срещата им, а загадката на китаеца увисва в безкрайността. Така или иначе възхитителната двойственост в поведението на Деньов вдъхва на Бунюел убеденост да я окачестви още тогава като „идеал за актриса".
Следващият й пик с него е „Тристана" (1970 г.) по едноименния роман на Бенито Перес Галдос, а действието е пренесено през 1923 г. Сниман в старинния Толедо и определян като „най-испанския" филм на великия предизвикател, той язвително показва опорочаването на невинната Тристана и смяната на ролите между нея и похотливия вуйчо/любовник/съпруг (Франсиско Рабал) - колкото по-благовидна е хубостта й, толкова по-страховити са реализираните й сатанински желания, на чиито фон горкият старец заприличва на жертвен агнец. И цялата тази уродлива връзка е положена в контекста на бунтарството от началото на ХХ век и испанските бесове. Тези дни отново гледах филма и ме разтресе мащабът на метаморфозата, която изобразява Деньов - лицето й се променя под напора на физическата осакатеност на героинята, но още по-магнетично е демоничното й излъчване. Както тя обича да повтаря скромно: ,,Истината е, че ми харесва да бъда направлявана. Ако не ми харесваше, щях да се занимавам с нещо друго. Да бъдеш актьор, означава да бъдеш нечий инструмент."
Междувременно е открита и от Трюфо, при когото играе в ,,Сирената от Мисисипи" (1969 г.) и ,,Последното метро" (1980 г.). Независимо че в края на 70-те той е един от мъжете в живота й, когато я питат кой е най-големият режисьор, с когото е работила, отговорът й е недвусмислен: ,,Бунюел." В документалния филм ,,Франсоа Трюфо, автобиография" (2004 г.) все пак изрича мили думи за него, макар да е единствената от интервюираните, участваща само с глас.
Въпреки че неведнъж е канена в Холивуд и е участвала в чужди заглавия, Катрин Деньов остава във френското кино. И снима безспир - с майстори и дебютанти, дори сама продуцира филм (,,Strange Place for an Encounter", 1988 г.).
За разлика от неизменните й руса коса и цигара, ролите й са разнообразни (117 в киното и телевизията): престъпница в авантюрната мелодрама „Ние двамата" (1979 г.) на Клод Льолуш, паралитична вампирка в дебюта на Тони Скот „Глад" (1983 г.), многострадална аристократка в ретро мелодрамата „Индокитай" (1992 г.) и смела актриса в политическата мелодрама „Изток-Запад" на Режи Варние (лентата е заснета частично в Бургас и София), леко нелепа работничка в мюзикъла „Танцьорка в мрака" (2000 г.) на Ларс фон Триер, когото специално е помолила за ролята... Прочее след „Глад" тя се превъплъщава в лесбийка още два пъти: в криминалната драма „Крадците" (1996 г.) на Андре Тешине е университетски професор по философия, а в „8 жени" (2000 г.) на Франсоа Озон е съпругата, приклещена на земята за страстна целувка с Фани Ардан (поздрав към Трюфо!).
Катрин Деньов е отрупана с признание, посветени са й книги, включително и на руския критик Андрей Плахов, скоро предстои да бъде отбелязана за цялостно творчество от Европейската филмова академия, а за догодина са набелязани още два филма с нейно участие.
Не всички я харесват - за някои е прекалено хладна красавица, но аз още повече я заобичах след признанието й: ,,Искам да съм като Джордж Клуни. Не защото го намирам за плейбой, а защото прави интересни неща, които го забавляват." Разбира от кино жената.
Геновева Димитрова
