Пренаселени и недофинансирани, така са изглеждали интернатите в Канада, а индианските деца вътре са подлагани на физически, психически и сексуален тормоз. Интернатите съществуват от 1883-а до 1996 г. Те са били задължителни за децата от 7 до 15-годишна възраст. В цяла Канада те са били над 150, а през тях са преминали обучение над 150 000 деца. Смята се, че
починалите деца са над 6000
Около 70% от интернатите са управлявани от Римокатолическата църква, а останалите са под юрисдикцията на протестантските деноминации. До ден-днешен обаче все още папа Франциск не е поднесъл извинение към индианците, а Католическата църква не е осигурила достъп до всички документи, свързани с интернатите.
Основният фокус на училищата е бил религиозното обучение, а църквите разглеждат тази възможност като основна задача коренното население да приеме християнството. Те са били под Закона за постепенната цивилизация от 1857 г., според който се е изисквало коренното население да се научи да чете и пише на английски и френски, както и да смени имената си и да изостави традициите и вярванията си. През май тази година бяха открити хиляди човешки останки в стотици необозначени гробове в три бивши интерната в Канада - два в Британска Колумбия и един в Саскачеван.
Как са се казвали?, Защо са починали?, Какво е довело до смъртта им?, Каква е била съдбата на децата в интернатите? - Най-вероятно никога няма да имаме отговорите на тези въпроси. Когато учениците умирали в интернатите, телата им почти никога не са се връщали при родителите. Най-честите причини за смъртта им са били заболявания като туберкулоза, испански грип, а много от тях са умирали и при инциденти, свързани с пожари
сексуално или физическо насилие
Децата често са пребивани и наказвани за това, че са говорили на индиански вместо на английски или френски.
Мона Джулс си спомня за първите стъпки в интерната в края на 40-те години. „Бях на шест години, не знаех езика и не разбирах абсолютно нищо. Толкова много деца имаше в двора, че беше като кошер с пчели. Аз просто гледах“, добави тя. Евелин Камил разказа за своите травматични преживявания, докато е посещавала училището. „Прекарах 10 години в интерната. Учениците се занимаваха с всякакъв вид домакинства - готвене и чистене. Голяма част от децата крадяха храна, за да не умрат от глад. Не мога да нарека това училище, защото там не научихме нищо. Дори не смеехме да говорим помежду си за това как бяхме малтретирани“, каза Камил.
Тя добави, че интернатите са направени така, че да могат да изкоренят „успешно“ езика, културата и традициите на индианците. „Трябваше да станем християни, но какво е християнството без любов? Бяха разбити множество семейства. Взимаха ни от домовете и ни настаняваха в този ад. Възпитателите не ни уважаваха изобщо.
Децата крещяха, плачеха, молеха се
но никой не ни обръщаше внимание, а за сметка на това ни биеха жестоко“, обясни Камил. Джулс, сестра на починало дете в интерната, разказа: „13-годишната ми сестра умря в такова училище. Спомням си, че директорът на интерната дойде вкъщи и съобщи за смъртта на сестра ми, каза просто, че е починала от някакво заболяване, без да уточни какво точно“. Дори и след 52 години от затварянето на интернатите може да се види провалът на системата за интеграция. В крайна сметка колко точно е било успешно евангелизирането с тези жестоки подходи, не можем да кажем, но едно е сигурно - хиляди деца повече никога не се връщат у дома, не прегръщат своите родители и не целуват братята или сестрите си. Оцелелите остават само с лошите спомени и болката от преживяното в т.нар. училище.
