На 17 юни 1894 година се случва нещо забележително в най-стария университет в САЩ. Харвард обявява победителя в анонимния конкурс за написване на бакалаварския му химн. В него участват общо 560 студенти, представени с псевдоними, представители на най-висшите кръгове от американското общество. И тогава, както и сега, в Харвард учат децата на аристократите, на политиците и на банкерите. Всички се чудят кой от тях е Pope, посочения от университета за победител в конкурса. Учудването е огромно, когато се оказва, че автор на текста на песента е никому неизвестен чужденец, от неизвестна малка държава на далечните Балкани в Европа. Да, автор на химна, който в Харвард пеят и до днес, е българин. Така роденият във Вакарел Стоян Ватралски бързо става познат за всички,
за него пишат авторитетни издания
като „Бостън глоуб“, „Бостън транскрипт“ и „Ню Йорк трибюн“, които печатат химна, придружен с портрета на неговия създател, и Ватралски вкусва световна слава. Още по-удивителното в историята на младия българин е, че животът му не започва с цветя и рози в дома на някой български емигрант в Щатите, а в мрачните времена на турското робство в софийското село Вакарел. Малкият Стоян е овчарче и не ходи на училище, а се научава да пише и да чете едва на 14 години, но бързо усвоявал пропуснатото. Животът на българина е белязан от историята, защото когато Русия обявява война на Турция през 1877 г., ситуацията за българите, включително и тези във Вакарел, се усложнява. Много от хората се опитват да скрият децата си от жестокостите на турците, докато трае войната. Същото прави и майката на Стоян, като го кара да бяга, накъдето му видят очите. Младежът поел към Балкана, но скоро бил застигнат от турците и само по някаква случайност останал жив. Стоян повярвал, че това е дело на Бога, станал вярващ, приел протестантството и се прехвърлил в основаното от американски мисионери Научно-богословско училище в Самоков. Будното и жадно за наука българче се харесало на американците и с тяхна препоръка през 1884 г. заминало за САЩ, за да продължи образованието си.
В Новия свят учил последователно в три учебни заведения - първоначално за кратко изучава английски в академията в Бриджтън, Ню Джърси. През 1888-а взема успешно диплома от Теологичното училище при университета „Хауърд“ в столицата Вашингтон и накрая завършва Колегията в Харвардския университет при Кеймбридж в Бостън, Масачузетс. Като студент Ватралски още в началото се отличил с особено доброто си познаване на английския език. Затова, макар и чужденец, още докато учил в академията, спечелил литературно състезание по декламация, пише „168 часа“. Заради писателските му наклонности, брадата и гордата осанка съучениците му в Америка взели да
го наричат „българския Толстой“
Но най-бележитото му постижение обаче остава написването на бакалавърския химн на реномирания университет „Харвард“. Литературният успех променя живота му и той се отказва да стане проповедник, както първоначално е възнамерявал, а вече мечтае да стане журналист, поет и писател. От пиедестала на добитата по чудодеен начин известност, Ватралски обикаля Америка надлъж и шир. Обикаля щатите Масачузетс, Мейн, Ню Хемпшир, Върмонт, Кънектикът, Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Вирджиния, Индиана и Илинойс, а също и Канада. Навсякъде го приемат добре и успява да се издържа, като изнася сказки и пише статии не само върху различни религиозно-етични теми, а и за своето отечество България и българите. Като студент, сказчик и журналист Ватралски прекарва 17 години в Америка. Най-изненадващо, постигнал бляскава кариера, мечта и за всеки американец, през 1900 г. той решава, че трябва да се върне в България. По онова време Родината ни преживява един от най-големите си възходи и за първия българин, завършил Харвард, възможностите у нас изглеждат толкова неограничени, колкото са и в Америка.
Из спомените за успеха
„Аз имам само скъпи и благодарни спомени от моето студентство в Америка. Благородството, услужливостта и справедливостта на професорите, колегиалността и великодушието на студентите и досега ми сгряват сърцето - пише в спомените си Ватралски десетилетия след случката. -... Когато бях още в академията, през 1885 г. получих награда в първенство по декламация. Само доблестни професори могат да отдадат и признаят такова отличие на чужденец. В един анонимен литературен конкурс в 1894 г. назначената комисия избра моя химн като най-добър. Голяма бе изненадата, че аз бях неговият автор - единственият българин в клас от 560 души… ала аз не забелязах проява на никаква озлоба, каквато например Пърличев описва, че си е изпатил поради литературната си победа в Атина. В Кеймбридж, напротив, мнозина, и професори и студенти, сърдечно ми се радваха. Всички бостънски вестници писаха за случая, като повечето печатиха самия химн с моя портрет и обстойна статия за автора му.“
За великодушието на американците
„Веднъж упражнявахме пред професора по риторика известна реч за декламация. Един след друг студентите завършваха с патриотичното изречение от сенатора Лодж: „...това като вършиш, такъв като бъдеш, ти ще се удостоиш за името Американец - най-благородното и достойно име под слънцето!“ Когато дойде моя ред, и аз издекламирах речта и завърших със същите думи. Но преди да се поклоня, по обичая, аз мудно и ясно добавих: „С изключение, разбира се, на името Българин!“ Тая моя оригинална добавка изненаданите професори и студенти поздравиха с невинен смях и гръм от продължителни ръкопляскания. Ако бях сторил това в Атина или Белград, студентите биха ме разкъсали. Най-малко щяха да направят стоенето ми в университета невъзможно. А тия благородни американци ме аплодираха, уважаваха повече, понеже бях лоялен на своето малко отечество. Чудно ли е тогаз, че подир България аз най-много обикнах Америка и американците.“
