От Лос Анджелис до Кайро световната криза с водата се задълбочава, но Tribunal de les Aigües във Валенсия може да ни вдъхнови за решение.

Всеки четвъртък по обяд пред западната врата на катедралата на Валенсия девет фигури в черни наметала - една от тях с шапка с лента и с церемониален жезъл до себе си - се събират за седмичната си среща, както правят от стотици години. Това е Трибуналът на водите (Tribunal de les Aigües) - воден съд, който може би е най-старата съдебна институция в Европа.

Може да изглежда като реликва от миналото, но всъщност в разгара на световната криза с водата трибуналът е по-актуален от всякога. Ние сме цивилизация, която е застрашена да извърши аквацид. Поради засушаванията, причинени от изменението на климата, разрастващото се промишлено земеделие и нарастващата урбанизация, през следващите десетилетия всеки четвърти човек ще бъде засегнат от недостиг на вода, като градовете от Лос Анджелис и Кайро до Мелбърн и Сао Пауло ще бъдат изправени пред остър недостиг. Конфликтите, свързани с водата, се увеличават както в рамките на отделните държави, така и между тях - все по-често воюваме за вода, а не за петрол и земя. Освен това в страни като Обединеното кралство частните водни компании повишават цените и извличат свръхпечалби, като същевременно изхвърлят отпадни води в реките.

И все пак в този стар испански ритуал може да открием надежда. Всеки член на Трибунала на водите е представител на един от местните напоителни канали, които осигуряват вода за богатия селскостопански хинтерланд на града, и е избран демократично от земеделските производители. Трибуналът следи за справедливото разпределение на оскъдните водни ресурси и провежда публични изслушвания, на които могат да бъдат глобявани земеделски стопани, които са взели повече от договореното или не са се погрижили за своя канал.

Трибуналът се нарежда сред най-забележителните примери за демократично самоуправление на ресурсите в света, въпреки че произходът му е забулен в мистерия. Както ми каза един от служителите му, когото посетих наскоро, той може би се корени в сложните системи за управление на водите, възникнали във Валенсия след ислямското завладяване на Испания през VIII в., когато фермерите прокопали напоителни канали, за да отглеждат маслини, ядки, патладжани и плодове. Когато през 1238 г. регионът е завладян отново от християни, те възприемат съществуващите правила за разрешаване на спорове за вода. През XV в. редовните срещи пред Вратата на апостолите в катедралата вече са традиция.

Разбира се, това не е съвършена система. Трибуналът е подкрепен от наети пазачи, които следят никой да не краде вода от съседите си. И когато попитах придружителя защо всички членове на трибунала са възрастни мъже - някои от които трудно се изкачват по стълбите на катедралата - той отговори малко отбранително, че тези дългогодишни фермери са просто „съкровищници на знания“, а първата жена – член на съвета е била избрана през 2011.

Самата дълготрайност на Трибунала на водите обаче е знак за неговия успех. Всеки път, когато отхапвате от сочен портокал "Валенсия", си спомняйте, че сте облагодетелствани от 1000 години целенасочено общинско управление на водите.

Трибуналът представляваше особен интерес за Елинор Остром, носителка на Нобелова награда за икономика за 2009 г., която го смяташе за идеален пример за "разпределение на общите блага", при което общностите по целия свят са разработили правила за устойчиво споделяне и управление на оскъдните си ресурси - от водните пътища до риболова и горите. Това е пряко противопоставяне на погрешната идея за "трагедията на общите блага": убеждението, че оставени на собствените си сили, личните интереси непременно ще ни подтикнат към прекомерно използване на общите ресурси. Примери като Валенсия, както и водните бордове (waterschappen) в Нидерландия, които управляват каналите, и системата subak в Бали, която функционира за споделяне на водата между оризопроизводителите през последното хилядолетие, доказват, че това е мит.

И така, какви са поуките за днешния ден? Лейбъристкото правителство на Великобритания заявява, че няма да национализира фалиращите водни дружества, а само ще ги постави в режим на "специални мерки". Защо обаче не се обмислят по-иновативни решения, като например общностно управление на водоснабдяването в стил "Валенсия", или най-малкото предоставяне на място на местните заинтересовани страни в управителните съвети на дружествата?

Това е модел, който може да бъде разширен. Вземете например Международната комисия за опазване на река Дунав (МКПОД), която за 81 милиона души в 19 държави управлява водите на басейна на река Дунав, вливаща се от Шварцвалд в Черно море. Макар да играе полезна роля в обединяването на усилията на държавни служители, учени и организации на гражданското общество за контрол на замърсяването и наводненията, МКВПР би могла да придобие истински демократичен облик, като включи регионално гражданско участие, което да я контролира.

Водният съд на Валенсия може дори да даде уроци на пресъхналите страни от Близкия изток. Преди повече от десетилетие водещият палестински хидролог Абделрахман Ал Тамими предложи те да "внесат и адаптират модела на Водния трибунал ... не само за разрешаване на конфликтите между земеделските производители, но и за намаляване на напрежението между израелци, палестинци и йорданци". Той смята, че без такива механизми има малък шанс да се развие доверието и диалогът между обикновените хора, за да се управлява ефективно недостигът на вода. "Можем да се борим за водата или да си сътрудничим за нея - това зависи от нас", каза Тамими. "Първата стъпка е да се доверим един на друг." Сегашният военен конфликт само засилва необходимостта от дългосрочно сътрудничество в областта на водите.

Нашата синя планета може и да е 71% покрита с вода, но името е измамно: от всеки 10 000 капки вода на Земята, по-малко от една е достъпна сладка вода, която се намира в реките и езерата. Живата история на Трибунала на водите във Валенсия може да даде надеждата, от която се нуждаем за глобално водно правосъдие, за справедливо разпределение и запазване на този толкова ценен ресурс, който е обща съкровищница за всички.

Анализ на Роман Казнарич, „Гардиън“/БГНЕС