През 80-те години на миналия век Бостън и хората, които живеят в него, стават пример за това как един град може да се справи с проблемите пред бъдещето си. Изпитанието, пред което са изправени жителите му в този момент, е водата. Пристанището и заливът около града са толкова мръсни, че му печелят националното прозвище „пристанището на срама". Причината: всички населени места наоколо не пречистват отпадните си води и ги изсипват заедно с цялата утайка директно в океана. Отпадъците на 2 милиона души попадат директно във водата. Тя е толкова замърсена, че на дъното има 2 до 3 метра натрупан отровен слой с гъстотата на майонеза, а изследване открива рак в огромна част от уловените там риби. „Ако паднеш във водата на пристанището, шегуват се местните, тогава по-добре не излизай.“ Никой от управляващите няма интерес да промени това, защото става дума за огромни инвестиции, в голямата си част „невидими“, в комбинация с много видимо вдигане на сметките на населението, разказва „Капитал“. И все пак Бостън се променя. Ако днес, 30 години по-късно, водата около града е една от най-чистите на континента, това е не толкова заради местната власт, колкото заради група отдадени професионалисти и един съдия... Бостън през 80-те не се различава особено от София днес: структурата, която би трябвало да се справи със замърсяването, се нарича Metropolitan District Commission и е неефективна, пълна с

политически назначения и корупция

които водят до куриозния случай, в който десетки деца си нарязват краката заради некачествено покритие на дъното на басейн. Политиците, които надзирават работата на комисията, нямат никакво желание да й възлагат да се занимава с изчистването на водите, защото по думите на един от участниците в изчистването, Пол Леви, „те са назначили голяма част от хората там и знаят, че не могат да се справят". И като капак – държавната агенция за защита на околната среда си затваря очите пред всекидневните безобразия на пречиствателните станции заради политически натиск. Единственият изход от ситуацията в Бостън е дело, заведено срещу щата. То стига до федерален съд и той решава, че Масачузетс нарушава разпоредбите на закона, и нарежда на щата да спре. Това помага. „Федералният съдия в Щатите е нещо като господ“, обяснява Леви. Над него няма никого – той е назначен доживот и е свободен да решава по собствено усмотрение дела без политически натиск. Съдията нарежда на щата да изчисти пристанището. Това задължение, наложено със силата на съдебната принуда (в един момент съдът дори забранява издаването на нови строителни разрешителни), най-накрая задейства политическата машина и тя започва да мисли по темата.

Пристанището и зоната около него е

замърсявана десетилетия наред

от милиони хора и няколко общини. Трябва да се построи нова пречиствателна станция на един от островите край Бостън, която да може да обработва до 4.5 млрд. литра вода на ден в пиковите моменти, ново предприятие, което да обработва отпадъците в тор, и два подводни тунела. Само за първите етапи от проекта сумата е 4-5 млрд. долара към 1985 г. „Това означава сметките за вода на домакинствата в региона да се вдигнат от 185 на 1200 долара годишно, или над 6 пъти“, обяснява Леви. И тъй като никой политик не може да си позволи това, е намерено друго решение. Създадена е Водната организация на Масачузетс (Massachusetts Water Resources Authority) – особено творение на американската система, което е държавно дружество и в същото време може да емитира дълг на финансовите пазари, с който да финансира дейността си. Последното е важно, защото ако дружеството е взело назаем пари, за да построи пречиствателна станция, и е сметнало, че за покриването на плащанията по дълга дадена община трябва да повиши разходите си за вода, то има право на прихващания от другите средства на общината, ако тя реши да не изпълнява задълженията си. Частните кредитори също така имат право да осъдят дружеството и да назначат прокурист при неизпълнение на поетите ангажименти. Тази сложна система гарантира две неща - сравнителна независимост от местната власт и в същото време удобно оправдание за политиците пред избирателите им, които биха се оплакали от новите сметки. Тук на сцената излиза Леви. Пол Леви е кадър на най-прочутия инженерен университет в света - MIT. Бил е член на кабинетите на двама от най-известните американски губернатори - Майкъл Дукакис в Масачузетс и Бил Клинтън в Арканзас. Леви описва себе си не като експерт, а като човек с много интереси, който обича трудни задачи. Когато е одобрен за ръководител на новото дружество, той подхожда към ситуацията със „смирена арогантност". Това, обяснява Леви, е нещо, което е научил още като студент – „увереност, че можеш да се справиш с всеки проблем, независимо колко е сложен, но и смиреност, че вероятно има нещо, което не знаеш, така че искаш да учиш“. Подкрепен от съда, който иска от него доклади всеки месец за напредъка му, Леви започва да създава стъпка по стъпка организация, която в крайна сметка ще успее да разреши проблема на Бостън. Първо наема добри експерти по надзор и поръчки, като им плаща пазарни заплати. „Трябваха ми специалисти, които да знаят какво правят. Когато правиш нещо такова, трябва да си уверен в експертизата си да създаваш договори и да ги контролираш“, обяснява той. След това създава необходимата атмосфера в организацията, че тя прави нещо важно и всеки член на екипа е отдаден на тази цел. „В един момент

харчехме по един милион долара на ден

за строителство. Всеки, който си мисли, че може да успее без отдаден екип и лидери на всяко едно ниво, бърка“, казва още той. За да обърне обществените нагласи, Леви започва да работи с медиите и учениците. „Обикалях училищата, за да говоря с учениците и да им обяснявам какво става с водата и замърсяването. Всяка седмица се виждах с журналистите – за да обяснявам какво правим и да съм сигурен, че са разбрали.“ Това не го спасява от недоволство: когато избират мястото за сметище, хората от близкия град започват кампания срещу него с постери из Бостън и дори смъртни заплахи по телефона. Леви напуска организацията в началото на 90-те, но вече е успял да приключи първия етап по-рано от сроковете и с по-малки разходи от предвиденото. „Това никога не беше ставало в Бостън“, казва той. Двайсет и осем години и 4.5 млрд. долара по-късно Бостън е различен град. Едно скорошно изследване показа, че ползите от по-чистата вода за метрополията се измерват в десетки милиарди долари в най-различни области - от рекреативната индустрия, през здравеопазване до рибарството.