Хенриета Георгиева

Неостаряващата звезда на българската поп музика Йорданка Христова е завършила естрадния отдел на Консерваторията в класа на Милчо Левиев. Била е солистка на оркестър „София". През 1966 г. печели първа награда на първия "Златен Орфей" с песента „Делфините", като се класира пред Лили Иванова. Повтаря успеха си през 1967 и 1975 година. Христова е и първата българска певица с голям рецитал в Париж, пее на Айфеловата кула през 1974 г. Изнесла е над 3,500 концерта в 43 страни. Има син и дъщеря. Снаха е на Григор Стоичков, дългогодишен вицепремиер и министър, известен като човека, построил НДК.

При толкова хитове имате ли си любима песен?

- Много са - от различни композитори, от различни албуми. За мен са най-важни настроението, емоцията в песента, артистичното представяне, а не демонстрацията на вокално майсторство. Държа на емоцията, така ме е възпитавал Вили Цанков.    

Известна сте с това, че пеете на езика на страната, в която гостувате. Кой ви затрудни най-много? 

- В България естествено предпочитам да пея на български. По традиция обаче пея на езика на страната, в която гостувам - нормален жест на уважение. Пяла съм на 18 езика

в 43 страни, което никак не е малко. Много държа на перфектно произношение. Например, когато пея на немски - език, който не говоря, но разбирам, правя такова перфектно произношение, така че в Германия не ми даваха преводач. Смятаха, че говоря езика им перфектно. Добре че режисьорът на програмата знаеше френски, та се разбирахме. Повече проблеми съм имала с китайски и хинди. След като китаистите от външното ни министерство ми обясниха, че говорят класически литературен китайски, се наложи за китайската песен, която изпълнявах, да потърся помощта на младеж от китайското посолство. Исках да съм на ниво с детайлите, нужен ми беше човек, който говори кантонски диалект. Разликите в произношението са трудно доловими за европейците, но важни за китайците. И при хинди и урду имах проблеми с произношението. А и да не забравяме, че в Индия наречията са многобройни. Въпреки усилията ми  по време на концерта усетих, че част от публиката ме гледа странно. Оказа се, че обикновените хора не знаят литературния език, а само местното наречие. Това ме успокои малко.

Къде по света открихте своето любимо място?

- Цивилизацията не ме вълнува. Обичам страни с по-особено излъчване. Харесвам Япония заради традициите, Китай - там живеят потомци на великия философ Конфуций. Които строят така главоломно, че буквално след два месеца не можеш да познаеш един квартал. Много на сърцето ми е Индия, която е толкова духовна и различна. Обичам Африка, особено Египет.  Обожавам Мексико, и там има много специална енергия. Където има традиции, където има нещо различно - там е моето място, там ми е интересно.

Какво прави Куба толкова важна за вас?

- Това, че я усещам като втора родина, е красноречив знак. Още със стъпването ми на Острова на свободата бях буквално раздрусана от изключителната  музикалност на кубинците, за красотата на природата да не говорим. Още Колумб е казал, че няма такова райско кътче. Влюбих се в красотата на хората, които ме приеха като своя, като кубинка едва ли не. Взаимното уважение, харесване и привличане бяха невероятни. А когато нещо е така споделено, то е завинаги. Не може да бъде прекъснато - нито от политики, нито от каквото и да било. Това е като голямата любов. Както 2017-а за мен е година на полувековните юбилеи - 50 години  „Песен моя, обич моя", 50 г. Куба. Това са изключително знакови моменти в живота ми.  През 1967 г. големият Йосиф Цанков ми повери „Песен моя, обич моя". Изпях я и в Куба. Още при второто посещение в Хавана вече пердашех на испански, без да съм го учила. Помогна ми това, че бях учила френски и италиански. Понякога говоря блестящо. Дори съм си писала текстове. Когато пътувахме с Мустафа Чаушев през 1982 г., написах текст за негова песен, който имаше голям успех. Вярвам в прераждането и имам чувството, че съм живяла някъде в латинските страни - Испания, Куба, Мексико. Не може така  да усещаш една музика и да научиш езика толкова бързо, ако нямаш някакво закодирано чипче. Това също е причина да обичам Куба и така да ме разтърсва музиката.

Вие сте сред малцината българи, виждали вожда Фидел Кастро на живо. Каква е магията на Команданте?

- Нека го оставим да почива в мир! Най-сетне намери покой тази невероятна личност. Можем само да се поклоним и да се възхищаваме от това, което е направил. Само фактът, че благодарение на него за Куба, за този малък остров, се говореше в света като за чудо десетилетия наред, е удивителен. Такава реклама струва толкова много пари! А той го направи толкова умело, по време на управлението му се смениха осем американски президенти! Изключителна личност във всяко отношение. Разбира се, имал е и недостатъци, но сме твърде малки, за да го оценим. Кастро страшно обичаше България, възхищаваше се от това, което сме направили в селското стопанство. В Куба е имало много български специалисти във всички сфери - от земеделие и строителство до геология и атомни централи. И българите в Куба са били изключително уважавани. Много ни харесваха по много причини - еднакви сме по площ, еднакви сме по темперамент. А и имаме велики и твърде сходни национални герои - ние: Христо Ботев, те: Хосе Марти. Председател съм на фондация „Хосе Марти". Винаги на 28 януари се събираме на площад „Хосе Марти" в  София, полагаме венци на този гений, малко познат в България. Поезията му е невероятна, както и тази на Ботев. Изключителни апостоли за независимостта на народите си. Трябва да сме горди, че ги имаме!

Председателствахте риалити формата „Мюзик айдъл". Защо младите ни таланти пробиват трудно?

- За съжаление има убийствени заробващи договори в тия формати. Когато нищо не се прави за теб, не можеш да се реализираш. Правят ти тъпо дискче или клипче, а ти скъсват нервите и здравето. Ето примера с талантливата Невена Цонева. България е пълна с талантливи хора, но пазарът е адски малък. Имаме обаче и успели млади звезди. Поли Генова се представи прекрасно на „Евровизия", участва в журита. Въпросът е да попаднеш на точното място в точното време с точната песен, точните хора да инвестират в теб, за да успееш. Много е трудно, защото ефирът е пренаситен с всякакви таланти.

Как оценявате музикалните пристрастия на днешния българин? Отшумя ли чалгата?

- Не бих казала, а и защо трябва да отшуми? Това е стил, който се харесва на Балканите. Съществувал си е винаги. Това, че в България доби такава популярност, е благодарение на държавата, на политиката, на медиите, на революциите. Като обръщат такова внимание на изпълнителите от този жанр - така ще е! Ще стават още по-популярни! Между тях има много добри певци. Това е жанр, който трябва да съществува. Ние, балканците, на сватби и погребения сме на маса - показва го и успехът на оркестъра на Горан Брегович. Трябва да има музика, която да ни разтърси. Чалгата ще я има, грешката там е в якото пренасищане. Митко Пайнера има отлични находки, прекрасни певици, но вместо да заложи на тях, той наблъска ефира с хубавелки, които изобщо не могат да пеят. Но пък работи много професионално, завършен цикъл, има телевизия, радиа, екипи за визия и репертоар. Докато при тях всичко е перфектно организирано, при нас е на самотек.