Сн.: Цветелина Белутова/„Капитал”
Крайна, категорична и упорита - подобен е образът на писателката Милена Фучеджиева през очите на читателите й. Вярата в себе си и умението да се изразява в думи авторката изгражда по време на двайсетте си години живот в САЩ. През 1990 г. заминава за Лос Анджелис по лични причини. Иска да скъса с миналото, да започне живота си отначало, без да преследва "американската мечта" и без очаквания. След тежки начални години се стабилизира и започва да се занимава активно с писане, докато е мениджър на бижутерския магазин "Дейвид Уеб" в Бевърли Хилс.
В началото пише и на английски език, но после остава само в уютния си роден български. През 2000 г. излиза книгата й с есета за Америка "Белият негър", пиесата й "Дзен-порно" от 2002 г. има четене в театър "ЛаМама" в Ню Йорк и е поставена в Сатиричния театър, а две години по-късно самата Милена поставя "Криза" и Lovebox в Лос Анджелис, през 2004 и 2005. Сборникът с разкази "НеХана" излиза през 2005 г., следва първият й роман "Кефер. Цветовете на малката Ида".
Връща се в България, защото в САЩ "й става скучно". "Писна ми от спокойствието в Лос Анджелис", казва Милена и малко след установяването си на родна територия издава книга "Аз, бLогинята" с публикации от личния си интернет блог, в който 4 години споделя впечатления, мисли и присъди.
В момента Милена е един от създателите и главен сценарист на телевизионния сериал „7 часа разлика", който проследява живота на българи в София и Ню Йорк.
Мина година и няколко месеца, откакто сте се върнали в България - как се чувствате, какво виждате около себе си?
Чувствам се чудесно, защото правя това, което обичам. Дори мога да кажа, че никога не съм била по-щастлива. Иначе това, което виждам, е, че светът върви към провал и в този смисъл зле е не само България, напротив - смятам, че тук се мрънка повече от необходимото. Това лято бях за кратко в САЩ и видях много празни магазини в Бевърли Хилс, пример за миниатюрна част от огромната безработица там. С българските вътрешнополитически глупости съм избрала да не се занимавам, защото 20 години тече едно и също, а държавата продължава да крета по един или друг начин с некадърни, корумпирани или прости политици. Вече знам, че тук няма откъде да се намерят идеални хора и на изборите просто ще сменим настоящите с други. Истински образованите и свестни хора не биха се занимавали с политическата помия. Дори и да искаш да направиш добро, ако си заобиколен от некачествени хора, идеите ти няма да минат. Но основният проблем за мен е не че България се управлява от необразовани хора, а че, влизайки в тази схема, дори образованите неминуемо ще се корумпират. Всеки политик влиза с икономически кръг, закачен за крака му. Нямам абсолютно никаква надежда, че някой може да остане чист.
Защо? Недостатъчно устойчива психика, системно материално лишаване - каква е причината според вас?
Да, непременно трябва да „обичаме" или да „мразим", а и явно този народ дълго време е бил беден и бързо и лесно се продава. Всеки участва в схеми. Но за разлика от САЩ, където, ако има корупция, тя е на много високо, скрито и мащабно ниво, тук всичко излиза бързо на повърхността и именно това действа най-обезкуражаващо, хората нямат позитивни примери. Едновременно с това виждам, че София сега изглежда много по-добре, отколкото миналата година, дори най-добре от всякога.
В социалните мрежи скоро попаднах на твърдение, че ако американската мечта е да успееш, българската е да се махнеш от държавата?
И двете мечти съм ги минала. Изходите на човек са вътре в него, не можеш да избягаш от себе си. В България има надежда най-малкото защото е свързана с Европейския съюз, както и с европейски пари, които могат да се усвояват. Все по-често виждам неща, създадени с пари от европейските фондове.
Според вас има ли разделение и културна дискриминация от страна на емигрантите у нас напоследък - „ние заминахме, вие останахте"?
Да, често чувам: „А, да беше останала в България, да видиш!" „А, да беше дошъл ти в САЩ, да видиш", отвръщам. Какво ще се хвалиш, че
като си останал в България, си голям герой?!
Героизмът да си останал в България ми е леко смешен. Зависи от теб самия как ще се справяш с твоите житейски обстоятелства. Проблемите ти обикновено нямат нищо общо с държавата, освен ако не ти се случи нещо пряко свързано с нея. Нищо никъде не е перфектно. Едни правят едни компромиси, други - други. Бедността и в Америка расте, разликата е, че там има правила. Песимизмът сред българите идва от това, че ако им случи нещо, няма закон, който да ги предпази, всеки е подкупен.
Какво ви липсва от САЩ?
Нищо не ми липсва от там освен пространството. За да не ми липсва нищо, ми помагат хората, с които работя в София - те са отговорни и работливи, не щадят труда си и това ме кара да си мисля, че по някакъв начин Америка е дошла тук. Виждам как българите са американизират все повече, спазват се уговорки, хората идват на срещи в определен час. Всеки мисли, че лъжа, но пак ще кажа - нямам случай, в който тукашен персонал - дали ще е таксиджия, продавач, сервитьор или чиновник, се е отнасял с мен зле или грубо. Но трябва да подчертая, че аз съм тази, която се усмихва първа. Старая се да съм мила и любезна и съответно ми се отговаря със същото. Ето това е нещо американско, което взех. Държа се упорито добре с всички, това работи и постепенно би могло да стане навик и на останалите. Въпрос на лично превъзпитание, което, разбира се, отнема време. Живели сме дълго време намусени и искаме рязко всичко да се смени, но това са сложни процеси в психиката на народа - да свикне да съществува в тези нови условия не е лесно. Естествено има неща в България, които виждам и не ми харесват. Тук има голяма толерантност към недобре свършената работа, а не би трябвало да е така. На други места доста хора биха били уволнени.
Кои са най-устойчивите ни стереотипи?
Изречението „ние, българите, сме". Като го чуя, побеснявам. Във Facebook се вихри голямо мрънкане, истински апокалипсис! Не знам изобщо как хората съществуват с тази мисъл постоянно в главите им. Не мога да разбера и мазохистичното удоволствие да повтаряш какво лайно си. Няма "ние" - всичко е АЗ. Попитайте се - аз лайно ли съм, или не съм? Ами не съм! Нека всеки сам да каже "АЗ не си свърших работата", "АЗ не успях", да поеме лична отговорност.
Какъв е стимулът ви, за да се захванете с писане на сценарий за сериал? Какво искате да кажете на хората?
Едно от нещата, които аз и колегите ми искаме да кажем, е, че отношенията деца - родители са изключително важни и когато родителите правят големи компромиси със себе си, в един момент те се отразяват на децата и става лошо. Създали сме силни женски характери, каквито не е имало в българското кино досега, както и един много положителен герой, който ще се развива нататък - хомосексуален политик.
За BG емигрантите в САЩ
Заедно с това обаче не налагате ли още стереотипи - българските емигранти са дребни тарикати, съдебната система е подкупна, руснаците са мафия и т.н.?
Ами много от тях са такива. Вижте, цялата работа е, че аз много бих искала да напиша „Туин Пийкс", но той ще се гледа от много малка група хора. „Туин Пийкс" издържа само два сезона. В телевизията имаме задача да продаваме продукт, не изкуство. Тук българите бъркат кинобизнес и киноизкуство. Повечето герои са такива, те са стереотип като хора. Всички американски сериали са изградени върху стереотипи. Много успешния сериал „Сопранос" експлоатира темата за мафията в Ню Йорк, Тони Сопрано е мафиот като всички мафиоти във всички филми за мафията, в „24" Джак Бауър и агентите са абсолютни стереотипи на агенти. И никой не иска да гледа сериали за хармонични, добри вегетарианци. Ако показваш позитивност, никой няма да ти обърне внимание, трябва да има прецакани, убити, пребити, системата навсякъде е такава, каквато е.
Как избрахте кои от по-известните ни имигранти тук да използвате за основа на образите в „7 часа разлика"?
Не всички избрани от нас прототипи на образи са известни. Чушката например е един напълно обикновен българин, който се опитва да оцелее в Америка като бачкатор. Живях близо 21 г. в Америка и имам наблюдения над най-различни типове българи - интелектуалци, работници, измамници, адвокати, лекари, артисти, престъпници. По-известните прототипи избрахме заради нестандартното им поведение и желанието да пробият на всяка цена. Разбира се, всеки наш образ е базиран на действителни личности, но не е абсолютно същия като тях. Вкарали сме характеристики, които да подхождат на сюжета и ни помагат да покажем това, което смятаме, че ще е интересно за зрителите.
Разкажете ми повече за разликата между Боян и неговото поколение имигранти и бай Юнал и тези по-стари имигранти - кое ги прави различни, как живеят заедно и как това се отразява на сюжетната линия в сериала?
Разликата между тези два образа е диаметрална. Бай Юнал e живял в комунистическа България и е преживял тежки неща, но е съхранил едни човешки стойности, които се позагубиха във времената, в които живеем, не само в България, а и навсякъде другаде. Той е чист и морален човек, докато Боян е типичен българин от прехода - циничен, нихилист, хитрец по-скоро на дребно, умен и комбинативен, но невинаги на страната на доброто. И въпреки това те са приятели, защото в чужбина повечето българи имат нужда да са сред свои и са много по-толерантни един към друг, отколкото в собствената си държава. Бай Юнал в някакъв смисъл е моралният стожер на малката ни емигрантска групичка, човекът, за когото всички знаят, че при нужда могат да се облегнат на рамото му. Когато човек е далече от роднините си, хора като бай Юнал стават семейството, което липсва.
Как вашият личен опит и житейска история е отразена в сериала?
Личната ми житейска история не е отразена, въпреки че съм "вградила" нещо от себе си в женските образи. Всъщност между мен и Таня Стоева има едно важно общо нещо - Стоева е отгледала дъщеря си сама. Другото общо е, че и двете сме много силни жени. Както впрочем всичките ни женски образи. Героините ни са дами с огнени характери. И дотук свършват приликите с мен. Личният опит на сценаристите е изключително важен за създаването на добра драматургия. Спокойно мога да кажа, че двамата с Любо Дилов не можем да се оплачем от липса на такъв. Това, което разказваме, не би могло да бъде разказано от човек на 25 години, защото твърде малко е живял.
Актьорът Малин Кръстев призна, че собственикът на „Механата" в Ню Йорк е Боян от „Избата". Други такива паралели, които българите тук могат да открият в сериала? Знам, че е тънка линията тук, но така или иначе хората ще се досетят, дайте малко повече инфо тук - не е задължително да ви цитираме като източник за тази част.
Не познавам Сашо, но "Механата" определено е култово заведение, което ни вдъхнови да направим "Избата". За съжаление няма как да издам никакви имена, зрителите сами ще трябва да търсят приликите. Ще ни бъде любопитно да прочетем как нашите имигранти в Америка възприемат сериала. Би било чудесно, ако направите един материал с мненията им. След като са изгледали няколко епизода, разбира се. Обратната връзка силно ни вълнува!
