Анастасия Мозер в САЩ 1966 г., току-що получила бакалавърска степен от университета Джорджтаун
Наричат Анастасия Moзep „желязната лейди" или „последния мохикан" в българската политика. Прогонена от комунистите още през 1962 г. в Америка, тя завършва два тамошни университета. Доктор по романски езици и литература, ценител на поезията и музиката, както и единственият оцелял през годините партиен лидер у нас от ранния романтичен период на демокрацията. Трудовата й биография преминава през Световната банка, Центъра за старогръцки проучвания и радио „Гласът на Америка".
Когато Moзep се завърна в България през 1991-ва след 28 години изгнаничество в САЩ, тя бе набедена, че се прибира по поръчка на чужди тайни служби, целящи унищожаването на страната и най-вече на земеделците. Имената на тези, които го твърдяха, обаче отдавна са забравени, а превратите и опитите им да овладеят и поведат по друг път БЗНС ги оставиха извън борда на активната политика. Но Госпожата оцеля. С цената на доста нерви, но и принципи, от които не отстъпи. Изглежда уроците на баща й - именития оранжев водач и народен трибун Г. М. Димитров, са си казали думата. В биографията си тя записа дейност като главен секретар на БЗНС „Никола Петко", депутат в четири народни събрания и заместник-председател на 40-ия парламент. Преди година Анастасия пак се върна да живее в САЩ - на спокойствие в бащината си къща във Вашингтон, където компания й прави котката Джулия.
Политикът г-жа Moзep е познат, но коя е жената с теменужените сини очи, която скоро навърши достолепните 75 години?
Трудно ли е да си дъщеря на д-р Г. М. Димитров-Гемето? Сянката на вашия баща не ви ли преследваше през годините, г-жо Мозер?
- Тази сянка преследваше другите, не мен. Когато си дойдох в България през 1991-ва, виждах как тя пречеше на някои хора. Винаги съм се гордяла с татко. Нашето семейство беше много задружно. Лесно е да си дъщеря на един почтен човек, но никак, ама никак не е лесно да си дъщеря на политик, който винаги е бил в опозиция. Татко умря през 1972 г. Била съм с него много малка част от съзнателния си живот. Но да си потомък на такъв голям човек, с топла душа и великолепен оратор, беше много ценно. Моят баща никога не е седнал да ме инструктира в земеделската идея. То не става така. Човек най-много попива, когато около него си има образ и пример.
Знаете ли как са се оженили вашите родители?
- Баба ми Анастасия, на която съм кръстена, и която ме е отгледала, ми е разказвала историята им. Всъщност тя е настоявала мама да се омъжи за лекар от Хасково. Баща ми не й изглеждал много благонадежден с оглед на дейността, с която се е занимавал. Майка и татко обаче били много влюбени. Когато баба за пореден път настояла за доктора от Хасково, тя отишла при баща ми в неговата квартира и му рекла: „Да дойдеш да ме поискаш, защото вече са ми намерили жених и работата става сериозна." И той отишъл, както си му е редът, да й иска ръката.
Имате ли спомен от детството с баща си?
- Единственият спомен, който ми е останал, е баща ми, преоблечен като Дядо Коледа. Тогава живеехме на улица „Гладстон" и папа, както му казвахме, се превръщаше в добрия старец, макар брат ми да го смяташе за истински. Аз обаче - тогава съм била на три и половина години, настоявах, че това е татко, а не Дядо Коледа. Това обаче по-скоро е останало у мен като някакво чувство, отколкото като реален спомен. Баща ми беше в емиграция от 1941-ва до 1944-а. Била съм само на 3,5 години, когато отива в Близкия изток. Връща се през 1944-та и година по-кьсно отново е принуден да напусне България. Всъщност аз видях него и майка ми за пръв път чак през 1962 г., когато заминах за САЩ.
Къде сте учили и защо сте били изключена от училище?
- Първо отделение учих в Дойренци (Ловешко) - семейството ни беше изселено там. Прогимназията беше задължителна, завърших я и след това ме приеха в гимназията. Веднъж по време на междучасие електричеството в гимназията спря. Оказа се, че в потъналия в мрак училищен коридор една от съученичките ни - рускиня, е била ударена по главата. Веднага обвиниха мен - момичето беше рускиня - за което въобще не знаех, и станах удобна мишена. Обвинението към мен бе, че съм инсценирала случилото се, а аз нямах нищо общо с това. Но... пък бях дъщеря на Г. М. Димитров и по този начин искаха да се разправят с мен. Такива бяха времената...
И как завършихте училище, след като ви изключиха?
- Загубих една година, а после започнах да уча като частна ученичка. Така и завърших. Имах учители само по математика и физика, по другите предмети се подготвях сама. Дори и по трудната химия, предмет, който много обичах. Може би предполагате, че бащинското ми име е по-скоро пречка в живота ми. Аз обаче имам друга теория. Да, пречка беше, но и предизвикателство, защото всички знаеха баща ми. Баба ми, докато беше жива, казваше: „Ти не си обикновено дете." С други думи - имах задължение към себе си и към родителите си. След като завърших средното си образование, исках да уча френска филология, но не ми дадоха - тогава се изискваше специален документ за благонадеждност, за да можеш да кандидатстваш. Такъв нямах по обясними причини.
По какъв начин заминахте за Америка?
- С разрешително. Отначало не ме пускаха, казваха, че „д-р Димитров взема дъщеря си", което не беше така - баща ми нямаше пръст в тая работа. Толкова бях щастлива, че успях да замина. По- късно разбрах, че три дни след това властите отишли и преровили целия ми апартамент, дори бяха ходили и в Дойренци. Там бях занесла толкова много снимки на семейството ни, които след това изчезнаха.
Бяхте ли известили родителите си преди заминаването, че ще пристигнете?
- Не, ние никога през годините на раздяла не сме говорили дори по телефона. Успях в деня, преди да пристигна, да им дам сигнал за това. Бях помолила наш познат - не помня дали от Париж или Виена, да им съобщи. Родителите ми обаче въобще не повярвали, защото тогава в земеделските среди сред емиграцията се разправяха какви ли не неща. Полетът ми беше през Виена, там пристигнах с един много хубав кожен куфар, който обаче беше толкова стар, че като слязох на летището, се разпадна. Трябваше да го вържа с канап по средата, за да не изпадне багажът ми.
Как премина първата среща с родителите ви?
- Всичко беше толкова трогателно. Баща ми трябваше да чака цели 17 години, за да се видим... Преди да кацне самолетът, имаше още една пречка. Почти бях пристигнала в Ню Йорк, а се оказа, че има много гъста мъгла, и върнаха самолета в Монреал. Така закъснях с цял ден. Сама и само с пет долара в джоба. Знаех, че всичко е много скъпо и дори нямах представа, че когато нещо стане по вина на авиолиниите, те поемат всичко за неочаквания престой. Не смеех да си поръчам нищо - така 24 часа не ядох, пих само кафе. Но като пристигнах, радостта ни беше толкова голяма... Заминахме за Вашингтон, където живееха родителите ми.
Има ли човек от България, на когото да благодарите за заминаването си?
- Ами те всички тогава бяха комунисти, нямаше други (смее се). Периодически подавах молба до Външното министерство да ми разрешат виза, но винаги ми казваха, че няма да стане. И накрая последния път вече едни наши познати ми казаха, че мога да взема и да подам документи отново - така и се оказа. Съвсем неочаквано някой бе направил едно добро дело. Но не се заблуждавам, че това е направено от някакъв сантимент. Просто те са искали да се отърват от мен, защото присъствието ми тук все пак значеше нещо за демокрацията.
Как започна новият живот в Америка?
- Първо се захванах с учение. Най-напред баща ми ме записа на курсове по английски - сложиха ме в най-напредналата група, защото вече бях учила езика в България. Но само аз си знам колко трудно ми беше. Завърших френска филология в университета Джорджтаун. Първо изкарах бакалавърска степен, после и магистърска. Впоследствие защитих степен по романски езици и литератури в университета „Джордж Вашингтон".
Какво работихте през годините, по едно време сте били и в Световната банка?
- Работата ми беше в архива. Иначе съм била административен помощник на директора на института по старогръцки изследвания във Вашингтон. В годините между 1987-а и идването ми в България (1991-ва) работих и като журналист - бях редактор в „Гласът на Америка". Това беше времето точно на сътресенията в Източния блок. Правех дописки за новите филми в Америка, за известни художници, писала съм дори за Опра Уинфри и много други известни хора от американската интелигенция.
Често сте споменавали за голямата си обич и привързаност с вашия съпруг, за съжаление вече покойник. Разкажете как г-ца Анастасия Димитрова се запозна с Чарлз Мозер, къде стана това?
- (Лицето й грейва, макар в сините й очи да се чете тъга - б.а.) Все още трудно приемам липсата на Чарлз до мен. Макар той да си отиде от този свят през 2006-а, продължавам да го чувствам наблизо. Чарлз беше от Ноксвил, Тенеси, а преподаваше в университета „Джордж Вашингтон". Първата му специалност е руски език, а втората - български. Точно заради това той поискал да поддържа знанието на езика и попитал колегите си за българи, с които да си общува. Тогава се е познавал със семейството на оперната певица Нели Карова и нейния съпруг Камен Ганчев, който е бил секретар на Богдан Филов. Приятелството му с тях е било голямо и той неведнъж им ходел на гости. В университета работеше много добра приятелка на майка ми - сръбкиня. Тя казала, че познава българи. „Тук е д-р Г. М. Димитров, който има и дъщеря", са били думите й. Сърбите ни поканиха на вечеря, на която дойде и Чарлз. Тогава се запознахме... Така започна нашият роман, продължил повече от 4 десетилетия.
Какво си помислихте в първия момент като го видяхте?
- Чарлз винаги е изглеждал младолик, макар само косата му да побеля по-рано. Когато го видях, буквално си помислих: „Ха, та той е по-малък от мен."
Всъщност как е започнала връзката му с България?
- След едно негово посещение през 1961-ва в нашата страна решил, че е добре да запише като втора специалност български език и литература. Когато се представя на тукашните си колеги в Софийския университет, ги моли да прикрепят някого към него, за да учи езика. Съобщава и намерението си - да напише книга за българската литература, което доста ги учудва. Чарлз дори наема кола и тръгва да пообиколи страната. В Пловдив обаче го сполетява кражба на автомобила му, а когато отива в милицията, служителите веднага му казват, че такова нещо може да се случи в Америка, но не и в България...
Родителите ви бяха ли щастливи да приемат Чарлз като ваш съпруг?
- Баща ми много го харесваше. Двамата се разбираха прекрасно по темата „антикомунизъм". Чарлз беше изключително интелигентен и двамата с майка много се радваха, че се омъжвам за такъв човек. Бащата на Чарлз обаче беше резервиран към мен и трудно възприе възможността синът му да се ожени за жена от Източния блок. Но след сватбата много ме хареса и често намираше начин да ми каже, че съм любимата му снаха - Чарлз имаше и други братя.
Какво си спомняте от сватбата?
- На първо място моята рокля, която още пазя. Е, разбира се, вече не ми е по мярка (смее се). Ще ви споделя нещо, което не е известно. Тогава през уикендите на лятото работех в сватбеното отделение на един голям магазин, който вече не съществува. Отидох направо при шефката и с нея заедно избрахме една много хубава рокля от прекрасна дантела - не беше нито дълга, нито много къса. Имах и було също от дантела. Сватбата беше в много тесен кръг в църквата „Възнесение на Света Агнеса". След това родителите ми дадоха прием у нас, на който дойдоха много наши приятели. Тогава облякох друга страхотна рокля - светлосиня, и нея я пазя до ден днешен. Беше в много модерна линия - права, и струваше $100 - за толкова пари работех на седмица. После се венчахме и в православна руска църква във Вашингтон.
Чарлз харесваше ли България, какъв човек беше той?
- Той я обожаваше и остави сърцето си тук Казват, че е най-добрият българист в Щатите. Беше изключително привързан към страната ни и непрекъснато повтаряше колко е хубаво тук. Имаше абсолютно оптимистичен поглед върху нещата, които ставаха. Чарлз много искаше да има за спомен едно жълто паве... И нали живеем на жълтите павета, той обичаше да се шегува с тях. При поредното разкопаване на Царя (бул. „Цар Освободител" - б.а.) успя да си вземе едно от тях и дори да го занесе в САЩ. Каза ми това чак когато бяхме в Париж, за да нямам възможност да реагирам - например да настоявам да го извади от куфара. Постави го на пътеката пред къщата ни
във Вашингтон (натъжава се - б.а.).
Обичаше ли да ви прави подаръци?
- Чарлз беше много внимателен. За всяка наша годишнина, за Коледа и Свети Валентин ми правеше подаръци. Избирах си ги обаче сама (засмива се). Няма да забравя как първия път ми беше купил часовник във формата на стар автомобил. Казах му, че ако иска да си купи нещо - моля, но да не ми го избира сам. Не обичам подаръци, които ще сложа някъде и ще ги забравя, защото не са по вкуса ми. Оттогава сама избирам подаръците си. Харесвах си по някоя рокля или нещо друго и на него му беше много приятно. Чарлз харесваше класическата музика. Пускаше я всяка сутрин. Имаше любимо занимание - обичаше да мие чинии и докато готвех, от уредбата звучеше музиката на „Йоан Кукузел".
А вие с какви ястия го изкушавахте?
- Най-много обичаше свинска пържола и различни десерти. Преди да се омъжа, почти не знаех да готвя. Научих се, докато гледах по телевизията едно много известно кулинарно предаване на Джулия Чайлд. И досега прилагам нейни рецепти. Правех му домашни десерти, макар за него да не беше много важно дали са домашни или купени. Родителите ми винаги го посрещаха по всички правила, а той не беше свикнал на такова отношение.
Винаги са казвали за вас, че сте много хармонична двойка.
- Вярно е. Чарлз ми беше и най-верният приятел. Много ми липсва, но какво да се прави - такъв е животът. Винаги успяваше да намери и да купи нещо евтино, което после се оказваше много качествено. Имали сме спорове, но не и скандали. Най-често спорехме за дрехите му, към които той нямаше никакво отношение. Аз пък съм суетна и за двамата и ми струваше много, докато нещата се оправят. Все му казвах: „Ами ако ти не изглеждаш добре, с право ще попитат - къде е жена му?"
Спорехте ли за политика с Чарлз?
- За нея винаги сме били на едно мнение. От него съм научила много неща в икономическата сфера, защото той беше доста запознат с материята. Двамата с Чарлз сме работили като доброволци в предизборната кампания на Роналд Рейгън. Чарлз беше изключително убеден привърженик на републиканците и особено на Рейгън.
Говорили ли сте лично с Рейгън?
- Аз - не, но Чарлз е говорил. Спомням си, че бяхме на бала по встъпването на Рейгън в длъжност.
Кои наши автори харесваше и е превеждал с удоволствие съпругът ви?
- Чарлз имаше невероятен усет към поетическото слово. Той беше доста сдържан човек, но имаше толкова богата душевност, че преведе наистина едни от най-добрите ни поети. Неговите преводи на големите поетеси като Блага Димитрова, Елисавета Багряна, на Атанас Далчев - един великолепен поет, за когото в България не се и говореше - са събрани в сборник заедно със статии от различни професори. Чарлз преведе на английски и някои неща на Борис Пастернак, за които негови приятели казаха, че били изключителни. Той беше човекът, който предложи на американската научна публика д-р Кръстьо Кръстев и „Златорог". Чарлз беше и голям поклонник на Иван Вазов и
Йордан Йовков. Съпругът ми бе човек с много хубаво чувство за хумор. Медицинските сестри до последно казваха, че той не го е забравил. Той написа първи статия - при това много обширна, за писателя Георги Марков след убийството му в Лондон... (Замисля се и бавно отпива от чашата с кафе. Ръцете й трепват от обзелото я вълнение и последната глътка течност се излива върху синьото й сако от лен.) Простете, но все още се вълнувам при тези спомени... (Усмихва се и продължава.) Сега ще трябва да посетя химическото чистене, няма как!
Как успявате да бъдете винаги елегантна? Спомням си първите години на демокрацията, когато в парламента властваха като дрескод пуловерите, якетата и саката от пясъчна коприна, а сред тях веднага се откроявахте вие със стилните си тоалети.
- Ооо, майка ми и баба ми винаги са държали на добрия вкус. След като започнах да работя, се стремях и да изглеждам добре. Не сме били богати, но в Америка за хората от средната класа не беше проблем да са добре облечени. Не съм робувала и не робувам на известни марки, но според мен винаги можеш да намериш хубави дрехи - евтини и с добро качество. Когато бях в парламента, никога не съм обувала панталони, предпочитах хубавия костюм или рокля и се стремях да се обличам прилично. Най-големите спорове с Чарлз водехме точно за облеклото, защото той купуваше каквото му попадне, и аз все се ядосвах. Но после намирах начин с малко хитрост да го изнудя да отидем до магазина и да изберем нещо хубаво за него. Когато се омъжих през 1968-а, беше времето на полиестера, но аз никак не обичах и не обичам изкуствените материи.
Как тогава се обличахте като малка, във времето на недоимъка?
- Баба ми беше много изобретателна - прекрояваше старите панталони на дядо и ги превръщаше в рокли. Ако ми окъсееха, ги удължаваше - така талията ми се повдигаше все по-високо. Обувките ми пък бяха осеяни с кръпки. Тогава на мода бяха т.нар. жупони - това са чорапи. Примирих се и обух такива чак в Америка.
Никога не сте крили симпатията и уважението си към бившия премиер Иван Костов. Той понякога е бил и не особено лоялен спрямо вас и оранжевата организация - спомняме си периода, когато искаше да разцепва БЗНС.
- Ооо, нищо не съм забравила. И му го напомням, макар да е от тези, които не искат да си припомнят някои неща. Но благодарността не е на мода в българската политика. Иначе Иван Костов е едно голямо динамо в партията си, работи много. Той и правителството на ОДС, на което той стоеше начело като премиер, направиха много за страната ни - извадиха я от блатото, в което беше затънала.
Какво ви разочарова в политическия живот на страната?
- Истински ме разочарова бавното развитие на моята родина. Разочароваха ме и мои бивши съпартийци, които предпочетоха да си намерят нови мющерии, вместо да участват в развитието на партията.
В края на юни станахте на 75 - как отпразнувахте този юбилей, как се чувствате днес?
- Предния ден във Вашингтон тъкмо беше преминал силен ураган. На празника ми отидохме с най-близките приятелки да се почерпим в едно заведение. На годините не обръщам почти никакво внимание, защото човек нищо не може да направи. Но се чувствам добре. Както се казва, годините си носят своите дефекти, но и ефекти.
Мариела Балева, „Биограф"
