И българският съдия е човек – разберете го

Когато за първи път в живота си ми предстоеше да вляза в съдебна зала като подсъдим, моят адвокат Стефан Константинов (лека му пръст) ме наставляваше, че трябва така да се държа по време на заседанията, че в никакъв случай, дори с мъничко, да не подразня съдията. Защото щял да ми отмъсти. Което за мен бе, меко казано, озадачаващо.

Завършил съм политология, държал съм изпити по наказателно и гражданско право и винаги до този момент съм вярвал, че съдията работи единствено със закона, не с личното си раздразнение. Наивно си мислех тогава, че когато отива на работа, съдията оставя личните си емоции вкъщи - при жена си, мъжа си (или гей любовника си), а в храма на Темида той се издига над всички човешки слабости.

Уви, наистина съм се заблуждавал - дело след дело (а по правило делата срещу журналисти обикновено ги завеждат хора, самите те затънали в проблеми с морала и закона колкото си щеш) се убедих, че съдията (поне в България) е всичко друго, само не и нещо различно от побъркания свят, в който живеем.

И, да - как съм могъл да очаквам, че когато цялото българско общество в момента се е превърнало в (както много добре го описваха комунистите) „човек за човека е вълк", българският съдия ще страни от този процес - той ще е създаден от друго тесто, по-възвишено и морално!? Ми, не е. И той сутрин се събужда с мисълта за някоя далаверка, и той денем си помисля за нещо голо свежо и агнешко, и той вечер псува пред телевизора, а после ровичка из интернет, за да разхвърля малко простотии по форумите, преди да заспи.

Затова, когато за последен път (засега) влязох в съдебна зала - в Бургас, като свидетел по едно от делата, заведени от небезизвестния ловец на мигранти по границата Петър Низамов-Перата срещу цяла камара журналисти, описвали подвизите му, вече нямах никакви възвишени очаквания от бургаския съдия Калин Кунчев, който бе определен да отсъжда. Не ме учуди:

- нито фактът, че пусна Перата по къси панталонки в съдебната зала, изисквайки същевременно от всички останали да са прилично облечени;

- нито че му разреши да прави видеозапис на заседанието, все едно е на селска сватба;

- нито че го наставляваше бащински по време на цялото дело какво и как да прави;

- нито че раздаваше съвети на килограм как точно журналистите да си вършат работата, понеже кой друг освен Кунчев ги знае тези неща;

- съдията никак не бе притеснен, че в съдебната зала Перата раздаваше квалификации и обиждаше и заплашваше (продължава да го прави и в момента във фейсбук) поименно журналистите (и мен в частност) колкото си иска - това не ме учуди;

- че Низамов крещеше в залата, а Кунчев го успокояваше в края на процеса: Не се притеснявай, няма да те глобя - не, не, не ме учуди;

- когато Перата нарече излязлата специално за делото от болницата, надупчена от абокати, съдена от него журналистка „просмукана от секс с любовника си", съдията забрани това да се протоколира, за да няма после доказателства, с които и тя да го съди - не се учудих и на това;

- никак не се изненадах, когато полицията разкри, че съдия Кунчев вижда себе си като „гробаря" и „човека, маршируващ под черния флаг" (Grave Digger, under black flag i march) - двата псевдонима, с които от неговия личен компютър (и от неговия личен IP адрес) са били заливани с коментари с гнусотии различните форуми из интернет. И то какви гнусотии само!;

- да ме е учудило, че въпреки това разкритие, показващо дълбоко морално падение, съдия Кунчев не си подаде оставката, за да спре да петни повече българската съдебна система? Не, не ме учуди;

- а въобще пък не се удивих, когато Кунчев живо се въодушеви и изпадна в благоговение пред мускулите на Перата, които само дето не се пресегна лично да опипа и усети, а сетне го помоли да остане след съдебния процес, за да си поговорели на четири очи.

Затова и най-малко пък ме изненадаха съдебните решения от миналата седмица, с които той осъди журналистите да плащат пари на Низамов, с което съдия Кунчев се предостави изцяло в полза на Перата.

Можем само да му стискаме палци да получи същата емоция и от отсрещната страна. Това би поставило (по „Казабланка") началото на едно красиво приятелство. Или пък много повече.