Еуфорията от донякъде успешното европейско първенство по волейбол премина.
Както се казва: „Нека преспим. Утрото е по-мъдро от вечерта." Времето да бъдем реалисти дойде. Защото когато отборът биеше, няма съмнение, подкрепяхме го безрезервно. Не че и срещу Франция и Италия не беше така, но се прокраднаха мисли като, „хубава работа, ама българска'', „всеки път едно и също'' и „власите се давят накрая на Дунава''.
Когато тръгнеш безрезервно да повтаряш колко сме добри, веднага те залива вълна от коментари, че не може това да е единственият повод за национална гордост. Когато кажеш чистосърдечно, че поредното четвърто място не е Бог знае какво и все пак като домакини е в реда на нещата поне това да очакваме, ставаш комплексиран и сдухан и затова подценяваш подвига на тима.
Истината е по средата, както обикновено. България е средна сила във волейбола, клони към добра. При конкуренция от 10-12 отбора в световен мащаб, говорим за страни, които развиват спорта сериозно и вадят редовно силни поколения, ние сме около средата. Обикновено на голямо първенство сме в топ 6, понякога в топ 8.
За малко повече от половин век България има 24 полуфинала на големи първенства в мъжкия волейбол. Три на олимпиади, 5 на световни първенство, 9 на европейски, 5 за световната лига и 2 в световната купа. Тоест - че сме добри, добри сме. По-постоянни сме в тази игра, отколкото в която и да е друга от отборните. Че имаме играчи, имаме. Но че не сме постигнали достатъчно в осребряването на постоянното си присъствие в елита, също е вярно.
От тези 24 полуфинала сме достигнали финал само три пъти (един олимпийски, един световен и един европейски). И трите - загубени.
Поколенията на Шопов, Тодор Симов и Пондалов (първото следвоенно), на Каров, Васил Симов и Златанов, както и на Кьосев, Тонев и Любо Ганев все не стигаха до върха. Това на Стоев, Константинов, Пушката и Ники Иванов - също. Казийски, Салпаров, Владо Николов... и те имаха класата да стъпят на върха. Но... Винаги нещо не достига.
Не е приятно да видиш България с нейната традиция в този спорт да е без спечелен трофей за всички тези години. Световен шампион са били Чехословакия и ГДР, олимпийски - Япония, Нидерландия и Югославия, а европейски - Румъния и Испания.
Все страни, които не развиват толкова силно този спорт и не би трябвало да превъзхождат България като традиции и кадрово през годините.
Кога ще счупим каръка? Този въпрос ще ни тежи до следващия голям шампионат. Надежда винаги ще има. Тя е залегнала в човешката философия (особено българската). Тя отново ще се появи, когато започнат мачовете на следващото първенство. В този спорт, поне всяка година, имаш поправителен, защото Световната лига е през всеки 12 месеца.
Но трябва да имаме едно наум. Да не надценяваме волейболистите си. Те не са най-добрите в света. Но не подценявайте и това, че без бази, без ресурси от държавата, без силно вътрешно първенство се държим сред най-добрите 8 в света.
Просто трябва да се гледа реално на нещата. Подкрепяйте отбора, радвайте са силните игри и на хубавите победи, но не бъдете крайни и в укора си към тези момчета при следващата загуба. На тях също им тежи. Дори повече и от нас.
България с три индивидуални награди след Евроволей 2015
Българският национален отбор по волейбол грабна три индивидуални награди от Европейското първенство, на което страната ни бе домакин заедно с Италия. Теодор Тодоров спечели наградата за най-добър централен блокировач, Виктор Йосифов - за най-добър втори блокировач, а капитанът Владимир Николов получи признанието за феърплей. „Лъвовете" на Пламен Константинов изиграха отличен турнир и постигнаха огромен успех като завършиха на 4-то място. В двубоя за бронзовите медали родните любимци паднаха от Италия с 1:3.
Ето и всички индивидуални отличия:
най-полезен играч - Антоан Рузие (Франция);
най-добър разпределител - Симоне Джианели (Италия);
най-добър диагонал - Иван Зайцев (Италия);
най-добър посрещач - Тине Ърнау (Словения);
най-добър втори посрещач - Ървин Нгапет (Франция);
най-добър централен блокировач - Теодор Тодоров (България);
най-добър втори централен блокировач -Виктор Йосифов (България);
най-добро либеро - Женя Гребенников (Франция);
награда за феърплей - Владимир Николов (България).
