сн. „Блиц“
Румен Илиев
Страхът поражда гняв, гневът - омраза, а омразата - страдание и завист.
30 май 1987 година. Той пое топката и с прецизен изстрел я изпрати в долния ляв ъгъл. Сектор „Б" замлъкна. Така се породи страхът.
1 октомври 1989 година. Един, два, три, четири. Равнис, мирно! Така се роди гневът, а след него и омразата.
18 декември 1994 година. Той я пое в ръцете си, въздъхна и я целуна. Всички камери и фотоапарати бяха насочени към него. Целият свят го гледаше. И му се възхищаваше. Европа беше в краката му, защото той я завладя с краката си. Така се пръкнаха страданието и завистта.
Христо Стоичков Стоичков. Ето това е кратката хронология как и защо се появиха негативните чувства на половин България (разбирай „Синя" България) към най-успелия български футболист за всички времена.
Страхът изскочи, когато Ицо отбеляза първия си гол във вечното дерби и направи ЦСКА шампион. Гневът и омразата завладяха левскарските души, когато ги наказа четири пъти. А след като прегърна „Златната топка", страданието и завистта побъркаха сектор „Б". Побъркват ги и до днес. И ще ги побърква винаги.
Каквато и новина да се появи за Христо Стоичков, отдолу се започва: „Цървул, кюрд, тюфлек, боклук." Отдолу - и в прекия, и в преносния смисъл. Защото те винаги ще са отдолу.
Ето това са истинските причини за омразата към Ицо, а не защото бил такъв или онакъв. Всъщност, ако не беше такъв или онакъв, ако не беше спортната му злоба, нямаше да ги има успехите, които го качиха горе в друга орбита и в друго измерение. Както самият той каза наскоро - колкото и да го ненавиждате, не ще му отнемете успехите. Никога!
