Емилия Радева
Ирина Гигова
Аристократичният чар на дама от висшето общество и жилавата виталност на жена от народа хармонично съжителстват в личността на голямата актриса Емилия Радева. В дългата си кариера тя е имала и от двата типа роли - изискани създания като Фани Хорн от „Осъдени души", Ема Бовари на Флобер, Елизабет Първа в „Мария Стюарт" или любовницата на Робеспиер от „Делото Дантон" на сцената, но също и огрухани селянки във филми като „Иконостасът", „Татул", „Снаха", „Матриархат"... „Предполагам, че е въпрос на смесване на гени. Важното е да имаш повод онова, което носиш в себе си, да го изявиш, така че да заразиш и зрителите", казва актрисата, красива в зрелостта на своите 85 години. А поводи при нея - дал Господ. След броени дни, на 25 август, тя ще бъде удостоена с награда за цялостно творчество на кинофестивала „Любовта е лудост" във Варна, а два дни по-късно ще представи там поредната си биографична книга „Ние, артистите", издадена от „Книгомания" със съдействието на фондация „А'Аскеер".
Емилия Радева е от Шопския край. От крехка пролет до късна есен е хапвала плодове направо от дървото и е помагала на лелите си по нивите. Родът й е от силни действени хора, здраво свързани със земята, които са я научили на здрав селски труд. В същото време сред тях е имало достолепни мъже и жени с осанка и поведение на благородници. Съдбата отрано я подлага на изпитания. Майка й си отива много млада. Когато осиротялото семейство се мести в столицата, започват бомбардировките и се налага да се евакуират пак в родния Радомир. После по собствена инициатива Емилия се записва като приходяща във френския колеж в София, но скоро новоизпечената народна власт го затваря. Буквално на всеки 2 години трябва да сменя училището, отваря й се голямо скитане от гимназия на гимназия. „Беше трудно непрекъснато да се приспособявам към различни условия и места, но изглежда е било за добро: така човек свиква да преодолява изненадите, които така или иначе ще продължават да го съпътстват", споделя тя.
Провинциалното момиче се колебае дали, когато му дойде времето да кандидатства, да не избере Художествената академия, но уроците по рисуване се плащат скъпо, а за Театралната се случва така, че корифеи като Константин Кисимов и Николай Масалитинов се съгласяват да чуят материалите й съвсем безвъзмездно. Радева е приета в класа на големия Боян Дановски. „В началото не ми беше лесно да се впиша в бохемския живот на съсловието, даже си мислех, че не ставам за тая професия - не пушех и сега не пуша, не мога да поглъщам големи количества алкохол", признава към днешна дата актрисата.
През втората година от следването Емилия се запознава с бъдещия си съпруг Любомир Димитров, който е в по-горния курс. Двамата сключват брак и когато той завършва, попада по разпределение в Пловдивския театър, където след дипломирането изпращат и нея - тогавашното предимство на семейните. След 3-те задължителни години в провинцията след преценка на комисия и официален дебют първо той, а година по-късно и тя си извоюват място в трупата на Театъра на армията. На неговата сцена те са една от най-красивите и въздействащи двойки в продължение на десетилетия. „Това беше силна космическа връзка", откровена е Радева. Рамо до рамо създават някои от най-паметните си роли - в „Мария Стюарт" от Шилер, „Осъдени души" от Димитър Димов, „Юнона и пауна" от Шон О'Кейси, „Лудата от Шайо" от Жан Жироду...
След смъртта на съпруга си през 2001 г. актрисата изпада в депресия и по съвет на психоложката Мадлен Алгафари започва да пише. Да излее душата си върху белия лист е част от лечението и мъчителното съвземане след травмата. Така се ражда малката „тетрадка" със стихове „Здравей, самота", в която са включени и творби на дъщеря им Катерина. После идва ред на „Недовършен пъзел" - книга, в която Емилия разказва за своето семейство, за рода си и за някои от най-близките си приятели. Минават още 2-3 лета и тя си задава въпроса „Коя съм?", на който отговаря с едноименната си втора книга в проза. В нея се връща към образите, в които е вградила част от себе си през годините в киното и театъра - майката, героинята, жената, любовницата... С новото си произведение „Ние, артистите" от издателската поредица „Любимци на публиката" Емилия Радева добавя други щрихи към недовършения пъзел. „Казах си: нескромно е да се занимавам пак със себе си, затова реших да напиша за моите колеги, с които съм направила едни от най-добрите си роли. Да акцентирам какво означава партньорството в нашата работа - сам нищо не можеш да направиш освен рецитал. Истинското удоволствие е да се срещаш с изявени, близки до душата ти и до разбирането ти за ролята на изкуството хора, с които се „усещате" и сте от една кръвна група", обяснява актрисата. В процеса на подготовката тя се докосва до страни от биографията на колегите си, които дотогава не е познавала или пък е подминавала. Разбира, че близките й приятели Гинка Станчева и Коста Цонев също са сираци.
С тях и повечето от останалите персонажи в книгата имат и общ социален произход: бащата на Емилия е обущар, на Любомир Димитров - шивач, на Калоянчев - млекар, на нейния съгражданин Богомил Симеонов - месар... На отсрещния полюс е интелектуалката Стоянка Мутафова, „но тя пък с нейния характер се приобщи към нашата група и ни надмина", уточнява авторката на „Ние, артистите". Най-важното обединяващо качество за всички тях е усещането им за мисията, която им е отредена. Изкуството има една мисия - да спасява душите на хората, цитира Радева Стефан Цанев, в чиято пиеса „Животът, това са две жени" създава един от най-колоритните си сценични образи.
Героите си в томчето актрисата определя като талантливи и достойни хора. Но не крие, че натоварването и стресът са отключили у мнозина и недостатъци. „Като в тенджера под налягане то избива някъде: дали ще посегне към чашката, дали ще избухне и ще каже грозни думи, дали ще изпадне в депресия или нихилизъм... Но не съдя никого и винаги съм прощавала, защото и аз съм изпитвала този натиск", казва тя. Достатъчно откровена е да не спести, че алкохолът е съкратил дните и на съпруга й, и на Радко Дишлиев - неин партньор в култовия спектакъл по Стефан Цвайг „24 часа от живота на една жена", и на мнозина още. „Участвала съм в представления с колеги, които редовно употребяваха алкохол и понякога им личеше, обаче какви таланти! Изтръпваш! Такъв беше един Стефан Гецов - той в своето пиянство подпали къщата си и си отиде само на 64 години. Но беше актьор, надарен с Божия искра", припомня Емилия Радева.
Със Стефан Гецов тя се снима във филма „Снаха" по Георги Караславов. Гецов си пада доста надменен и грандоман, но си намира майстора по време на снимките. Емилия пътува почти всеки ден от София до Сливенско, за да влезе в кожата на Юрталанката, а след това потегля обратно за репетиции или за представление в театъра. Ала звездата Гецов понякога си решава, че ще отиде на баня в града или някъде другаде и самоволно напуска кадъра. В такива случаи актрисата методично изпраща по петите му хора от екипа, които да го издирят и вдън земя. „Тежко и горко на моя приятел Любо с такава жена!", недоволства Гецов, но се примирява и се връща да си довършат епизода.
Емилия Радева отчита и своите грешки. „Понякога съм прекалено взискателна, но не намирам подходящата форма да го заявя. В това отношение винаги съм се възхищавала от Невена Коканова - тя знаеше как по превъзходен начин да го каже, да направи, ако трябва, и забележка", сваля й шапка Радева. Забележителните актриси са скрепили приятелството си във филма на Любомир Шарланджиев „Спомен за близначката", донесъл награди и на двете. Очерците за Невена, за Любомир Димитров и за Иван Кондов са пренесени в „Ние, артистите" от предишните книги на Емилия Радева. „По-добре и с повече душа просто нямаше да мога да ги напиша", убедена е тя.
