Доброволното робство

Здравейте, скъпи приятели и читатели! Днес искам да споделя с всички вас една история, която ми бе споделена с любов от моята майка, която много обичам. Тази история не е написана от мен като другите статии, които четете всяка седмица тук, но това няма особено значение, защото гледната точка, която тя заема, е хубаво да бъде споделена и отбелязана.

- Татко, разкажи ми приказка – помолил се малкият син ангел на своя баща ангел. - Добре, сине, слушай. Тази вечер ще ти разкажа притча за една далечна планета, където хората се съгласили на доброволно робство. Тези същества доброволно живеят в сиви бетонни кутийки, цял ден работят работа, която ненавиждат, за да платят тези свои затворнически килии жилища и да купуват неща, без които спокойно могат да минат. Освен това те харчат заработените с кръв и пот пари, за да пушат вонящи растения, които са вредни за телата им, и за да пият огнена вода, която размътва разума им. Те ядат изкуствена храна, получена по химически път, и след това често боледуват. А през нощта, вместо пълноценно да си почиват, те, повлечени от неудовлетвореността на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие, галейки се един друг. И така ден след ден те живеят своето време, което е отпуснато за пребиваване в тяло и затова в края на живота си то не усеща нито радост, нито удовлетворение. Те са станали доброволни роби на материалния живот, забравили предназначението си и прекратили изследването на душите си. Така те задълго са попаднали в колелото на самсара, колелото на раждане и смърт, от което е много трудно да излязат… - Но, татко, как е възможно хората само доброволно да се съгласяват да бъдат роби? Нима са толкова глупави? - Слушай как е станало това. Тази притча за възникването на доброволното робство ми я разказа твоят прадядо. Веднъж отдавна, много отдавна, когато на планетата Земя бил още робовладелският строй, един император събрал министрите си горе в планината и им казал: - Погледнете долу в долината: десетки хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Хиляди надзиратели и войници ги пазят. Още хиляди роби доставят вода и храна. Всичко това става много вяло и бавно. И освен това харчим много пари и усилия да храним и обличаме нашите роби и да плащаме на надзирателите и войниците. Трябва да се измисли по-проста и евтина система за задържане на робите и обезпечаване на строителството, тогава парите в хазната ще бъдат повече и вие също ще получавате повече. Идеята да забогатеят още повече се харесала на всички и министрите започнали да предлагат различни варианти за осъществяването й. Императорът изслушал всички предложения, но ги отхвърлил до една, тъй като те били сложни или съмнителни. Тогава думата взел първият съветник, който се отличавал с необикновен ум и управленски талант. Той казал следното: - Предлагам система, която завинаги ще реши всичките ни проблеми. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще махнем веригите и всеки от тях ще може да замине когато и където поиска. Но заедно с това ще обявим възнаграждение за всеки пренесен камък, за всяка извършена работа. Ще ги поощрим с монети, изковани от техните вериги, и за тези пари те ще могат да се купят разни неща – храна, дрехи, предмети на бита, свой дом и дори свой град. У тях ще се появи чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира да работят повече, защото ще виждат резултатите от труда си и бъдещите възможности. Надзирателите и войниците няма да са необходими повече и повечето от тях сами ще се включат в работата, което ще ускори строителството. Така ще преобразуваме насилническото робство в доброволно, макар че от гледна точка на робите това ще означава свобода. Получавайки такава свобода, хората сами ще организират всичко останало, защото ще ги води собственият им интерес. Алчността и въжделенията им ще ги заставят да работят напълно отдадено. Това е идеална система. Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите обявили пълна свобода и предложили нова система, която била посрещната с не по-малко въодушевление. Няколко дни министрите начело с императора наблюдавали удовлетворено колко се е ускорило строителството. Робите се стараели да направят колкото се може повече и по-бързо. Надзирателите и войниците също се присъединили към тях. Някои от робите организирали доставка на вода и храна, други измайсторили каруци, на които транспортирали тежките речни камъни. Появили се инициативни началници, съдии, лекари, търговци. Системата била по вкуса на всички, разраствала се и се самоорганизирала без излишни усилия, време и пари. И най-важното – всички били доволни и никой никъде не искал да избяга. Тях ги държали същите вериги, които сега изглеждали като пари. Завършвайки притчата, бащата казал на сина: - Оттогава почти нищо не се е променило. Разликата е само в това къде живеят тези хора, какви дрехи носят, каква храна ядат, с какво се занимават. А и развлеченията са станали повече – има за всеки вкус. А иначе всъщност са останали все същите – доброволни роби, но това напълно ги устройва. - Това е толкова тъжно – казал синът. – Нима няма как да се поправи това? - Може – отговорил бащата. – Затова великите души работят на Земята, разпространявайки мъдрост и истина. Проблемът е в това, че малко се вслушват в думите им и малко се занимават със самопознание, затова повечето хора са обречени на страдания, докато разберат безсмислеността и глупостта на доброволното си робство.