На лицевата страна ясно се виждат жълтите камъни, които оформят кръст. Точно на това място е бил разположен олтарът на църквата, върху чийто основи е вдигната джамията
В самия център на Дупница покрай прекосяващата я река Бистрица се извисява една древна сграда, която е приютила частица от превратната история на България. Джамията, както всички я наричат, отдавна не е молитвен храм и стои малко неестествено насред град, където не живее почти нито един мюсюлманин.
Всички последователи на исляма са напуснали Дупница непосредствено след освобождението му. Днес е чудно, че тази джамия е единствената от 13-те подобни постройки в градчето, която не е била пометена наравно с тях в бурните години след Освобождението и в по-късните атеистични времена. В архивните документи от онези години пише, че властите на града взели решение да съборят всички ислямски храмове, за да не плашат повече християнското население, което в един момент вече е нараснало до 99%.
Това, което вероятно е спасило джамията в първите години на възстановената българска държава, е, че не е ималo достатъчно затвори, в които да се въдворяват престъпниците. Затова сградата е превърната в зандан - първо за дребни апаши и бандити, а после и за политическите опоненти на властта. Все пак минарето й е съборено веднага след прогонването на турците и за него днес напомнят само оцелелите начални стъпала.
В периода на комунизма пък я е спасил фактът, че за кратко през нея вече са преминали две знакови фигури, макар и оценявани противоречиво от мнозина историци заради възгледите си и начина, по който са ги налагали: Яне Сандански и Станке Димитров-Марек.
Едва навършил 27 години, през 1899 г. Яне Сандански става директор на затвора в Дупница. По това време той тъкмо се е върнал от поробена Македония, където е участвал в две чети. За кратко се е отдал на цивилен живот, колкото да приключи стажа при вуйчо си - адвоката Спас Харизанов, и да получи документ, удостоверяващ, че може самостоятелно да прилага занаята „просбописец".
Сандански се задържа на поста затворнически директор едва две години
Бурният му нрав и патриотизмът му го зоват отново към пушкалата.
Доста по-драматично е преминал досегът с джамията на Марек. През 1923 г. той участва в подготовката на Септемврийското въстание, но малко преди началото му е предаден от свои и арестуван. Двете години до амнистирането си прекарва именно в килия в древната сграда в центъра на Дупница. За този период напомня паметна плоча, поставена във времената, когато градът носеше неговото име. За съжаление в годините на демокрацията така и никой не се е сетил да отбележи тук паметта на Сандански с подобна плоча.
Никой не е в състояние и да посочи точната дата, когато джамията е построена. Историци предполагат, че тя датира от края на ХV и началото на XVI век. Знае се обаче, че е вдигната върху основите на стар християнски храм, част от които са се съхранили. Те са в обща композиция и с други останки, погребани засега под централния площад на Дупница.
В първите години след падането на комунизма се чуват гласове за мащабни разкопки в центъра, които да съхранят за поколенията останките от древността, вграждайки ги в бъдещото оформление на града. Надделява обаче мнението, че е по-добре жителите да си имат просторен площад вместо накъсана от разкопани, макар и консервирани, останки градска част. Предположенията са, че в градежа на джамията са участвали основно българи.
Според една от легендите строителите умишлено са оставили християнски знак върху фасадата. Хем да напомня, че това е било място, където са се молили последователи на Христос, хем да вдъхнат частица кураж в онези мрачни времена сред потиснатото българско население: на лицевата страна са вградени камъни, оцветени в жълто, така че да оформят кръст. Вдясно от портала пък са поставени няколко гранитни блока, вероятно християнски надгробни паметници. За един от тях това е безспорно, тъй като
личи гравиран символ на голгота с двуреден надпис
Все пак наличието на християнски символи може и да не е нарочно, като се има предвид, че откритото противопоставяне на османските власти не е особено характерно за българите от онези години. Още повече че за строежа на немалко джамии в границите на цялата Османска империя е имало практика да се ползва материал от разрушени църкви или запустели християнски гробища.
Постройката в Дупница представлява почти квадратна сграда с голямо колонно преддверие. Това е триосна аркада, поддържана от колони с островърхи арки между тях. Корпусът й е изграден от различни по вид, форма и големина камъни, споени с хоросан.
На стените има общо шестнадесет прозореца на две нива. В средата на югоизточната стена се намира голяма михрабна ниша, изпълнена със сталактитна украса. Подът е настлан с шестоъгълни червени керамични плочки. Във височината стените преминават в тухлен купол, измазани и боядисани с варов разтвор.
Джамията е органично свързана с Османлийска къща от едната страна и с по-малка постройка, наречена тюрбе (гробница) - от другата. Тюрбето се намира на ъгъла на югоизточната стена. В България на много места има и други такива тюрбета, които са известни, но характерното за тях е, че винаги съществуват отделно. Единствено в Дупница гробницата е вградена в джамията. Предполага се, че там трябва да е погребан или някой много знатен имам, или толкова известен местен жител, че да е заслужил подобна чест.
Никакви документи обаче не са оцелели, за да разкажат що за личност е положена. По същия начин с времето не е оцеляло и името на джамията. До наши дни е достигнала само откъслечна информация, че била празнична петъчна джамия.
Чужди пътешественици описват в своите записки джамията и заради каменния мост, който се е намирал до нея. В османско време той е бил единственият мост на Дупница. Там е имало бариерница, където касиери са събирали такси от всеки, решил да премине от едната страна на града в другата. През 1933 г. градските власти решили да го съборят и построили нов. Но и до днес дупничани си го наричат Каменния мост. Този строеж много историци свързват с военните дела, за
да може артилерия и техника с лекота да прекосяват реката
Факт е, че и германските войски са го ползвали, след като България се присъединява към Тристранния пакт.
През 1968 година джамията е обявена за паметник на културата, а днес в нея влизат почитатели на изкуството. По ирония на съдбата там, където преди стотина години е имало затворнически килии, през 2009 г. бе организирана изложба на затворници. Джамията прие творбите на Златко Чолаков, Петър Стоянов и Велизар Димитров. Това бе и първата им изложба извън пределите на затвора в Бобов дол, където излежават присъди.
Джамията заедно с Османлийската къща е трябвало да бъде реконструирана по проекта „Красива България", но според сегашния уредник на галерията Андрей Севдин това по- скоро е било във вреда на историческата сграда. „Започнаха възстановяване на постройката, като парите бяха заделени за обща работа заедно с една гробищна църква „Свети Никола", която се намира в гробищния парк.
Фирмата, наета да работи по църквата, направи великолепна възстановка на фасадата. При нас обаче Националният институт по паметниците на културата прати някакъв образ, който въобще не знам как са го допуснали да участва по тази програма, който си остави ръцете и накрая го изгониха. По-добре да не бяха пипали нищо", разказва той.
Служила за храм на надеждата както за християни, така и за мюсюлмани в различните епохи, днес джамията отново е в центъра на интригите в Дупница. Местното население е настръхнало, след като преди няколко дни Главното мюфтийство поиска държавата да му предаде постройката в негова собственост.
Засега спорът е оставен в ръцете на съда, но ако оттам не излезе решение, удовлетворяващо дупничани, никак не е изключено в този град да избухнат нови протести, този път не за политика, а заради джамия.
