На лицевата страна ясно се виждат жълтите камъни, които оформят кръст. Точно на това място е бил разположен олтарът на църквата, върху чийто основи е вдигната джамията

В самия център на Дупница покрай прекосяващата я река Бистрица се извисява една древна сграда, която е приютила частица от превратната история на България. Джамията, както всички я наричат, отдавна не е молитвен храм и стои малко неестествено нас­ред град, където не живее почти ни­то един мюсюлманин.

Всички последователи на исляма са напуснали Дупница непосредствено след освобож­дението му. Днес е чудно, че тази джамия е единствената от 13-те по­добни постройки в градчето, която не е била пометена наравно с тях в бурните години след Освобождението и в по-късните атеистични време­на. В архивните документи от онези години пише, че властите на града взели решение да съборят всички ислямски храмове, за да не плашат повече християнското население, което в един момент вече е нарасна­ло до 99%.

Това, което вероятно е спасило джамията в първите години на възстановената българска държа­ва, е, че не е ималo достатъчно затвори, в които да се въдворяват престъпниците. Затова сградата е превърната в зандан - първо за дребни апаши и бандити, а после и за политическите опоненти на властта. Все пак минарето й е съборено веднага след прогонването на турците и за него днес напомнят само оцелелите начални стъпала.

В периода на комунизма пък я е спасил фактът, че за кратко през нея вече са преминали две зна­кови фигури, макар и оценявани противоречиво от мнозина истори­ци заради възгледите си и начина, по който са ги налагали: Яне Сан­дански и Станке Димитров-Марек.

Едва навършил 27 години, през 1899 г. Яне Сандански става директор на затвора в Дупница. По това време той тъкмо се е върнал от поробена Македония, където е участвал в две чети. За кратко се е отдал на циви­лен живот, колкото да приключи стажа при вуйчо си - адвоката Спас Харизанов, и да получи документ, удостоверяващ, че може самостоятелно да прилага занаята „просбописец".

Сандански се задържа на поста затворнически директор едва две години

Бурният му нрав и пат­риотизмът му го зоват отново към пушкалата.

Доста по-драматично е преминал досегът с джамията на Марек. През 1923 г. той участва в подготовката на Септемврийското въстание, но малко преди началото му е предаден от свои и арестуван. Двете години до амнистирането си прекарва именно в килия в древната сграда в центъра на Дупница. За този период напомня паметна плоча, поставена във вре­мената, когато градът носеше неговото име. За съжаление в годините на демокрацията така и никой не се е сетил да отбележи тук паметта на Сандански с подобна плоча.

Никой не е в състояние и да посо­чи точната дата, когато джамията е построена. Историци предполагат, че тя датира от края на ХV и началото на XVI век. Знае се обаче, че е вдигната върху основите на стар християнски храм, част от които са се съхранили. Те са в обща композиция и с други останки, погребани засега под централния площад на Дупница.

В първите години след падането на комунизма се чуват гласове за мащабни разкопки в центъра, които да съхранят за поколенията останките от древността, вграждайки ги в бъдещото оформление на града. Надделява обаче мнението, че е по-добре жителите да си имат просторен площад вместо накъсана от разкопани, макар и консервирани, останки градска част. Предположенията са, че в градежа на джамията са участвали основно българи.

Според една от легендите строителите умишлено са оставили християнски знак върху фасадата. Хем да напомня, че това е било място, където са се молили последователи на Христос, хем да вдъхнат частица кураж в онези мрачни вре­мена сред потиснатото българско население: на лицевата страна са вградени камъни, оцветени в жълто, така че да оформят кръст. Вдясно от портала пък са поставени няколко гранитни блока, вероятно християнски надгробни паметници. За един от тях това е безспорно, тъй като

личи гравиран символ на голгота с двуреден надпис

Все пак наличието на християнски символи може и да не е нарочно, като се има предвид, че откритото противопоставяне на османските власти не е особено характерно за българите от онези години. Още повече че за строежа на немалко джамии в границите на цялата Османска империя е имало практика да се ползва материал от разрушени църкви или запустели християнски гробища.

Постройката в Дупница представлява почти квадратна сграда с голямо колонно преддверие. Това е триосна аркада, поддържана от колони с островърхи арки между тях. Корпусът й е изграден от различни по вид, форма и големина камъни, спо­ени с хоросан.

На стените има общо шестнадесет прозореца на две нива. В средата на югоизточната стена се намира голяма михрабна ниша, изпълнена със сталактитна украса. Подът е настлан с шестоъгълни чер­вени керамични плочки. Във висо­чината стените преминават в тухлен купол, измазани и боядисани с варов разтвор.

Джамията е органично свързана с Османлийска къща от ед­ната страна и с по-малка постройка, наречена тюрбе (гробница) - от дру­гата. Тюрбето се намира на ъгъла на югоизточната стена. В България на много места има и други такива тюрбета, които са известни, но ха­рактерното за тях е, че винаги съ­ществуват отделно. Единствено в Дупница гробницата е вградена в джамията. Предполага се, че там трябва да е погребан или някой много знатен имам, или толкова известен местен жител, че да е заслужил подобна чест.

Никакви документи обаче не са оцелели, за да разкажат що за личност е положена. По същия начин с времето не е оцеляло и име­то на джамията. До наши дни е дос­тигнала само откъслечна информа­ция, че била празнична петъчна джамия.

Чужди пътешественици описват в своите записки джамията и заради каменния мост, който се е намирал до нея. В османско време той е бил единственият мост на Дупница. Там е имало бариерница, където касиери са събирали такси от всеки, решил да премине от едната страна на града в другата. През 1933 г. градските власти решили да го съборят и построили нов. Но и до днес дупничани си го наричат Каменния мост. Този строеж много историци свързват с военните дела, за

да може артилерия и техника с лекота да прекосяват реката

Факт е, че и германските войски са го ползвали, след като България се присъединява към Тристранния пакт.

През 1968 година джамията е обявена за паметник на културата, а днес в нея влизат почитатели на изкуството. По ирония на съдбата там, където преди стотина години е имало зат­ворнически килии, през 2009 г. бе орга­низирана изложба на затворници. Джамията прие творбите на Златко Чолаков, Петър Стоянов и Велизар Димитров. Това бе и първата им изложба извън пре­делите на затвора в Бобов дол, къде­то излежават присъди.

Джамията заедно с Османлийската къща е трябвало да бъде реконст­руирана по проекта „Красива Бълга­рия", но според сегашния уредник на галерията Андрей Севдин това по- скоро е било във вреда на истори­ческата сграда. „Започнаха възста­новяване на постройката, като пари­те бяха заделени за обща работа за­едно с една гробищна църква „Свети Никола", която се намира в гробищ­ния парк.

Фирмата, наета да работи по църквата, направи великолепна възстановка на фасадата. При нас обаче Националният институт по паметниците на културата прати ня­какъв образ, който въобще не знам как са го допуснали да участва по та­зи програма, който си остави ръцете и накрая го изгониха. По-добре да не бяха пипали нищо", разказва той.

Служила за храм на надеждата както за християни, така и за мю­сюлмани в различните епохи, днес джамията отново е в центъра на интригите в Дупница. Местното население е настръхнало, след като преди няколко дни Главното мюфтийство поиска държавата да му предаде постройката в негова собственост.

Засега спорът е оставен в ръцете на съда, но ако оттам не излезе решение, удовлетворяващо дупничани, никак не е изключено в този град да избухнат нови протести, този път не за политика, а заради джамия.

 

Старият каменен мост, разрушен във времето

Днес сградата се ползва за изложбена зала