Георги Миралаев
Как наши сънародници, принудени от обстоятелствата, напускаха България по времето на комунизма? Техният път не минава през граничните контролно-пропускателни пунктове. Те нямат върху паспортите си печат ,,излязъл". Те дори не са имали и паспорти. Техният път е минавал през безпътието - през граничните ограждения и бразди, покрай секретните постове, от които стрелят без предупреждение, или по дълги и сложни пътища, водещи към свободата. Един от тях е Георги Миралиев, който разказва за времена, които днес изглеждат толкова далечни и нереални, но някога са били жестока действителност за немалко българи, жадуващи за свобода. За геройство в уж мирно време, когато трябва да се разделиш с мама, татко, брат и сестра - с целия си живот...
Той е роден на 13 ноември 1933 г. в село Раздел, Елховско, което се намира на около 10 км от турската граница. Семейството му е богато за онова време. Имали са стотина декара земя, овце, кози, коне, крави, работа, в която са били ангажирани всички от рода му. Живеят си спокойно до идването на шумкарите. За тях и станалото на 9 септември 1944 г. научават едва няколко дни по-късно. ,,С баща ми се връщахме от полето. Току пред селото видяхме войник с пушка. Спря ни и ни каза, че властта се е сменила и сега управлява Отечественият фронт. Препоръча ни да си сложим червени ленти на реверите. Така сме щели да покажем лоялността към новата власт", спомня си бай Георги. Много скоро обаче хората започват да говорят за тази власт тихо и на ухо. Тръгват слухове за изчезнали хора, които са известни и уважавани, почтени и образовани. Всичко това оставя трайни следи в детската му психика - страха у хората, нещо, което преди го е нямало. След страха идва и колективизацията. Тези, които се опъват, са отвеждани нощем на „разговор". Престояват по няколко дни арестувани. Между тях е и баща му. Често властите извеждат населението до границата за почистване на браздата от храсти и изораване на полосата. ,,Аз бях поотраснал и трябваше да се включвам в тази ангария. Така опознах границата в непосредствена близост. Знаех, че върви по билото на хълмовете, знаех някои от сокаците, които оставаха непочистени от шипковите храсти като естествена ограда."
Междувременно новата власт действа по всички направления. Въведена е купонна система. Наложени са наряди - трябва да се внасят в държавата „излишъците" от селскостопанската продукция - царевица, жито, мляко, яйца. Излишъци няма, но трябва да се изпълни указанието. Това обрича населението на допълнителен недоимък. Около 15-ина съселяни успяват да избягат в Турция по това време. Други пък наивно очакват от Турция да навлязат въоръжени групи от българи, които да свалят тази власт. ,,Създаваше се едно настроение, което караше много млади хора да вземат решение да избягат. Такова решение бях взел и аз въпреки слухове за заловени или убити при опит за бягство. На няколко пъти с приятели определяхме деня за бягство. Те се разколебаваха, което ме наведе на мисълта, че трябва да действам сам."
Така на 13 октомври 1950 г., един месец преди да навърши 17 години, в късните следобедни часове тръгва и той. Казва на майка си, без да посмее да я погледне в очите, че отива да отсече малко клонаци за кошовете, които плетат у дома, за да изкарат допълнително някой лев. Баща му по това време не е вкъщи. ,,Бях облечен в единствените си зимни дрехи - потури и палто от селски шаяк, навуща и цървули. Не се реших да взема хляб, да не усъмня майка. Едва ли щях да мога да я излъжа с каквото и да е обяснение. Тръгнах с един нож и тесла в торбата. Стъмни се скоро. Нямах проблем с ориентацията. Проблемът беше да не се натъкна на граничари. Колкото и да бях сигурен, че познавам пътя, трябваше да бъда предпазлив. Гледах да бъда настрана от пътеките към околните села, които се намираха буквално досами границата. Затова тръгнах през трънаците. Трудно си пробивах път. Ръцете и лицето ми се изподраскаха. Потече кръв. Напредвах бавно. Знаех, че вече съм много близо до полосата. Билото беше пред мен. Отделяха ме стотина метра. Почти стигнах. Спрях. Обърнах се назад. Не се виждаше нищо. Само чувствах, че там са мама, татко, братче, сестричка. Там е моето минало. Инстинктивно паднах на земята. Целунах я! Сграбчих малко пръст. Изправих се и се прекръстих. Сълзи се стичаха по лицето ми. Едва се удържах да не заридая на глас. Обърнах се напред. И в тази посока не виждах нищо. Знаех, че там е Турция и моето неясно бъдеще."
Скоро в далечината забелязва силуети на ниски постройки. Това е турското село Осум Бегли. Насочва се към единствения светещ прозорец. Чува говор отвътре. Влиза. Оказва се нещо като кафене. ,,Имаше около 10-ина души. Нямаше нужда да се представям. Един възрастен мъж се изправи и тръгна към мен с думите: „Откъде идваш, момче", изречени на чист български език. Окъсаните ми дрехи и окървавено лице ясно са показали какъв съм. Отговорих му, че съм беглец от България и искам да се предам на полицията. Отговори, че не съм първият българин, който минава през тяхното село, търсейки свободата. Предложиха ми нещо за хапване. Аз отказах. Бях изморен и физически, и психически. Най-малко мислех за храна. Помолих по-скоро да ме заведат в полицейски участък.
Продължението следва...
*Георги Иванов е автор и на книга за българските черкви в САЩ.
