Илко Минев
Книгата „Дъщерята на реките" е втората на Илко Минев. В нея читателят ще срещне някои от неговите герои от първата му творба „Преди да замлъкна", която излезе от печат в края на 2013 г. и бе пусната едновременно в Бразилия и в България. Преди няколко месеца романът бе публикуван и на английски език, а в момента се превежда на руски и испански. „Дъщерята на реките" върви по същия успешен път и ще бъде издадена и на английски език в началото на следващата година.
„Тази книга би могла да бъде написана само от добър познавач на района, който се идентифицира с неговия „магически реализъм" и е загрижен за запазването на корените, на историята и на местната култура. Минев е от малкото автори, които успяват да уловят нюансите на една трудна територия, където космополитното съжителствo с фантастичната нежност на реките и с привидното спокойствие на джунглата, която винаги крие изненади и трудности, които може да разбере само този, който вече ги е преживявал", казва за книгата бразилският литературен критик Силвио Персиво.
„Дъщерята на реките" е зашеметяваща история, която описва разорението на каучуковите плантации и одисеята на златната треска по величествената Амазонка. Минев не само успява да плени вниманието от първата до последната страница, но и ce захласва с очарователни образи като Мария Бонита, Сандра и Олег. Четиво, което си заслужава да бъде погълнато на един дъх, за предпочитане до камината в студен и дъждовен ден.
„Много отдавна не бях държал в ръцете си книга, която истински да ме развълнува... Благодаря, приятелю Минев, за чудесното пътешествие, което с твоя помощ направих на борда на „Дъщерята на реките"... Като в сън се върнах към бреговете на река Мадейра по времето на треската за злато... Не е достатъчно само да те поздравя, дължа ти голямата си благодарност. Почувствах се малко Олег, малко Аморин, видях се на сала на Лола...", споделя Жерсон Цимерман, бивш златотърсач.
Романът може да бъде поръчан в Канада и САЩ от по-добрите български интернет книжарници.
...
Откъс от „Дъщерята на реките"
Младият мъж, седнал на носа на малкото кану, гребеше без почивка вече няколко часа. Плаваше по дълъг и тесен канал, който свързваше река Пурус с езерото Игапо Мирин, Малкото Игапо, в което според разказите на мeстните хoра гъмжало от риба. Стигнеше ли езерото, трябваше задължително да хвърли въдицата - не беше хапвал нищичко от почти 12 часа. Най-сетне видя растителността да се разтваря и слънчевата светлина да прониква в речния воден ръкав. Пристигаше. Водата се полюляваше лениво, съвсем тъмна, почти черна, сигурен знак, че е чиста и става за пиене. С все същите отмерени движения хвърли закрепена за малко перо кукичка на няколко метра зад кануто. Стана бързо. При самото навлизане в езерото мъжът усети как найлоновото влакно натежа - хвана дребна пираня. Нямаше как да стигне на здравеняк като него, хвърли пак въдицата и зачака рибата да се смили над стомаха му и да клъвне отново. Излъга се още една дребна пираня и едва при третия му опит клъвна по-едра риба. Тукунаре, паунов костур, друг типичен хищник в този район.
Сега вече имаше достатъчно храна. Оставаше му само да намери парче суша сред необятната водна шир, в каквато всяка година по това време се превръщаше джунглата, подгизнала от покачването на водите. Изглеждаше лесна работа, но съвсем не беше така. Кабоклото, както наричат обитателите на Бразилска Амазония, гребеше и гребеше, но не виждаше сухо място, където би могъл да слезе от кануто, да стъкми огън и да изпече рибите. И тогава ей така, сред нищото, зърна плаваща дървена къщурка. Приближи и видя, че е обитавана, проскубано куче клечеше пред нея и джавкаше злобно срещу му, дори една зеленчукова градинка зеленееше примамливо.
- Оправен кабокло - промърмори, докато приближаваше с кануто си до носещото се по водата островче, положено върху огромни дънери на асаку. Помиярът не спираше да лае и отвътре веднага изскочиха обитателите на къщата. Пет деца на различна възраст и мършава жена с типични за крайречните жители черти, вероятно на не повече от трийсетина години, макар че изглеждаше на много повече.
- За първи път идвам насам, госпожо. Казвам се Адриано. Търся твърда земя, за да изпека малко риба и да пренощувам.
- Доста ще обикаляш и няма да намериш. По това време на годината няма сухо място по тия места. Твърда земя има само по бреговете на Пурус - отговори му тя с неочаквано мелодичен глас.
Като стъпи на дървения под, люлеещ се като гигантско сухо листо върху вода, Адриано забеляза насред залива, точно срещу него, две канута. Лодкарите им пускаха стрели нависоко, една след друга, без да спират и за секунда.
- Какво правят - полюбопитства. - Костенурки ли ловят?
Адриано вече беше виждал кабокли да ловят големи речни костенурки с изключителна твърда коруба. Преценяваха траекторията и изстрелваха нагоре стрели. Падайки отвесно, стрелата улучваше по-уязвимата откъм гърба й коруба и я пронизваше. Макар и точни, преките изстрели не даваха резултат. Стрелите просто отскачаха или се отклоняваха от твърдата и гладка черупка.
- Не! Спрели са над пасаж от жараки. Дори не се целят, а само изстрелват стрелите си нагоре. При падането си почти винаги улучват. Много риба има там. Казвам се Еулалия - представи се домакинята.
- Мога да помогна. Имам в кануто рибарско серкме и знам добре да хвърлям.
- По-добре е да изчакаме. Време е Мария и Антонио да се прибират. Още повече че със сигурност са чули кучето да лае.
Наистина, канутата се завърнаха скоро. Едното, на което гребеше кабокло на средна възраст, беше препълнено с риба до самия му ръб, а другото управляваше мургаво момиче с лице, озарено от две изненадващо зелени очи.
- Мамо, Антонио хвана толкова риба, че ще се развали на тази горещина.
Момичето дори не обърна внимание на пришълеца и влезе в къщата. Антонио, без дума да продума, върза кануто и още преди да слезе припряно, дори грубо, попита:
- Кой си?
- Казвам се Адриано. Син съм на Ренилдо Антунес и дона Селма от град Лабрия.
- Какво търсиш в нашето езеро?
- Спускам се надолу по река Пурус с кануто ми на път за Манаус. Търся място да пренощувам - отвърна младежът.
- Тук не може. Това езеро си има собственик - отряза го Антонио.
- Искам само да опека малко риба и да преспя. Утре си тръгвам.
- На другия край, на излизане от езерото, има изоставена плаваща платформа. Можеш там да си изпечеш рибата и да пренощуваш - Антонио махна към другия доста отдалечен бряг, за да му покаже посоката.
Нямаше какво повече да си кажат и Адриано се върна в кануто си. Взе си довиждане и бавно пое към посоченото му от Антонио място.
А той остана видимо облекчен. Не му се понрави появата на натрапника, още по-малко след като зърна пушка на дъното на кануто му и разбра, че той не е беззащитно момче, както на пръв поглед изглеждаше.
Отне му почти час време, докато открие останките на изоставената плаваща платформа. Мястото ставаше да изкара нощта, но не предоставяше никакъв заслон при лошо време. Нямаше ни стени, ни покрив, само педя дървен под върху два огромни дънера от асаку. Достатъчно все пак, за да запали огън и да изпече рибите. Легна си с първите звезди.
Сънят на човек в гората никога не е много дълбок и посред нощ усети приглушен удар на гребла, отначало далече-далече, а после все по-близо. Беше пълнолуние и се виждаше добре под ярката луна. Тихо протегна ръка към зареденото си оръжие, отблъсна кануто и се скри в гъсталака край плаващото островче. Бързо му стана ясно, че звукът идва от повече от едно кану, а гребците не само че не искаха да минат незабелязано, а точно обратното - като че ли нарочно вдигаха повече шум, отколкото беше необходимо. От полумрака изскочиха две канута и лека-полека се приближиха до плаващата платформа.
- Пришълецът си е отишъл! - Адриано разпозна гласа на дона Еулалия.
- Не, мамо. Виждам го, че се крие в гъсталака и умира от страх - отговори й заядливо момичето.
- Тук съм. Не ме е страх, само дето не знаех кой се приближава.
- Трябва да говоря с теб, пришълецо. И то веднага! - Еулалия очевидно не искаше да губи време и без да слиза от кануто, премина право на въпроса, който я беше довел тук посред нощ:
- Мария е моя дъщеря отпреди да заживея с Антонио. Наскоро се замоми и повече не може да остане с нас. Виждам как я гледа Антонио, как я дебне, докато тя се къпе и преоблича. Знам, че всеки момент ще й направи нещо. Мария вече прокървя и сега е жена - заоправдава се. - Преди да е станало нещо лошо с нея, тя трябва да се махне оттук!
