сн. Добрин Кашавелов
„Големият Али не ще да яде домати", често ги чувам да пеят тая детска песничка", кима с глава Марин към здраво споените един за друг арабски магазинчета за авточасти на „Цар Симеон I". Марин рецитира текста на песента първо на арабски, след това ни я превежда. От 40 години живее на няколко крачки от арабската улица, както вече я знаят всички. Денем по нея по-често се чува гърлената реч на близкоизточните имигранти, отколкото родна. В тоя отрязък от улицата българите са малцинство.
Марин определя отношенията с арабските си съседи като мирни и добронамерени. Покрай тях е научил доста от думите им. Изрежда на един дъх като същински арабин „хляб", „пари", „авточасти" и бърза да подчертае, че съседите му са топли хора. Винаги са любезни, с опъната под мустак усмивка.
Магазинчетата им са спретнати, подредени. Само да ги попиташ как са, подхващат тирада от благословии - за майка ти, баща ти, децата, лелите, чичовците, братовчедите...
Софийската улица „Цар Симеон I" открай време е търговска, но през последните 20 години рязко смени физиономията си. На крачка от пъпа на София, кривнеш ли от „Мария Луиза" към Женския пазар, попадаш в различен свят. Улицата ухае на екзотични подправки, на традиционна арабска кухня, мирише сладко на плодов тютюн за наргилета, а времето по нея като че ли също тече по-лениво. Витрините й са отрупани с ориенталски стоки, които полюшват шарени мъниста, блестят седефено, атлазено. В сумрачното магазинче за традиционни арабски дрехи манекените са надянали тежки галебии и джелабии, ослепителни костюми и шалове за кючек - също като в света на летящите килимчета и вълшебната лампа на Аладин.
Аладин е от Ирак
но при него се събира почти целият арабски свят, намерил почва у нас. Иракчанинът стъпил за пръв път в България преди четири години, бягайки от войната, от бомбите, от смъртта, която дебне на всяка крачка. Това ни разказва Зияд, един от тримата синове на Аладин, докато ни поднася арабски чай - черен, ароматен, сервиран в малки стъклени чаши със златисти инкрустации в средата. Чаят е без пари, вдига тъмните си вежди Зияд, обиден на настойчивите ни опити да платим поръчката. Какво означава „Алнахрейн", питаме за името на заведението, изписано от външната страна на стъклото на арабски и на български. „Две ракии", казва 19-годишният Зияд на сравнително добър български за човек, който живее в България само от две години. Зияд, чието име означава „много", учи в иракското училище в София и е в 13-и клас. Две ракии? Що за име на арабски ресторант? Да, да, две ракии, спомен за Ирак, усмихва се още по-широко Зияд сред големите маси, заобиколени с пластмасови столове. Ресторантчето е толкова тясно, че прилича по-скоро на квартална закусвалня, а обзавеждането му ни връща към соца. Малко по-късно ще разберем, че сме жертви на езиково недоразумение. Две раки-и, повтаря убедително и току-що пристигналият Аладин на въпроса ни за името на ресторанта. Раки-ите се оказва реки - Тигър и Ефрат, а земята между тях - Месопотамия, древното име на днешен Ирак.
Иначе в заведението всички пият българска ракия, но пък не се пуши. Алкохолът в Ирак е забранен от Корана. Пие се тайно, в ресторантчета, които отварят към полунощ и затварят преди изгрев-слънце, разказва Гасан, палестинец, роден в Ирак. Надушат ли те, хвърлят една бомба и вече няма алкохол, няма клиенти. Убиват и ако си пуснеш брада. В Ирак се печели повече, отколкото тук, но парите не ти гарантират живота, подчертава Гасан, облегнал ръце върху масата, с нахвърляни под стъклото над покривката й банкноти - сирийски, иракски, турски, български... На арабската улица в София арабите обменят най-вече парите помежду си, но сред клиентелата им има и много запалени по Ориента българи. Питаме
Гасан, малкото змийче
- както се превежда името му на български, какво е взел със себе си, бягайки от Ирак. Младият мъж приглажда наболата си брада и разперва реверите на якето си. Дрехата на гърба си и малко пари.
По обед при Аладин се стичат араби от цялата улица - иракчани, сирийци, ливанци, египтяни, палестинци... Някои от тях живеят у нас от много години, тук са завършили образованието си, тук са създали семейства, свикнали са отдавна с българската кухня, но предпочитат своята. Идват, за да похапнат родните ястия с екзотични за нас имена и вкус. Цената на един обяд или вечеря при Аладин е прилична. Порция фатуш - прясна зеленчукова салата с парченца арабска питка, запържени в зехтин, струва 3 лв. Кубето - 5. Приготвя се от ориз, кайма с лук и прочутите седем арабски подправки. До биряни, вкусотия от ориз със стафиди, фиде, грах, орехи и парченца пилешко, стои и нашенската шопска салата. За да има междукултурно разбирателство.
Докато похапват или се ободряват с арабски чай, иракчаните бистрят новини от родината си. Следят ги по телевизията, по интернет, по телефона. Случи ли се нещо там, бързат да звъннат на близките си. Така разбират кои са загинали, кои са още живи. Сирийците и ливанците пък се вълнуват най-много от бизнеса си. Икономическата криза не подминава и тях. Оплакват се от високите наеми в центъра. Някои вече са затворили магазините си, други още се ослушват, надяват се икономиката ни да живне по-бързо.
В „Багдад" са най-вкусните арабски сладкиши, магазинът е собственост на сириец, доверяват новите ни познати. „Ако разчитаме само на арабите, трябва отдавна да сме сложили ключа. Повечето ни клиенти са българи", твърди Диана Хамуд, българка, омъжена за сириец. Тези, които познават арабската кухня, знаят, че точно на това място могат да намерят нужните им ориенталски подправки. Много се търсят и сладкишите с бадемово брашно и шамфъстък, арабският
локум от гроздов сок с розови листенца
и шамфъстък, захаросаните плодове. Заедно с познатите и за българската кухня миризми Диана Хамуд изрежда и чужди за ухото ни имена от кулинарията: сухлином - подправка за супи, вари се и като чай; сахлеб, прахообразен крем от корен на синап, страхотна загряваща напитка; сос от нар - овкусител за салати.
Фризьорският салон на Айсан носи името „Принц", но във вените на арабина не тече синя кръв. За българските си приятели той е Меси, като футболиста от „Барселона", подсказва ни. Нашенското име на колегата му Раид е Ради. Също като останалите араби Айсан не живее в центъра на София. Арабските имигранти са разпръснати в различни квартали на столицата. Квартирата на Меси например е в „Банишора". Във фризьорския му салон се стичат араби от цялата улица, но сред постоянните му клиенти има и българи. Казва, че цялата философия на работата му не е в инструментите. Част от тях е донесъл със себе си от Ирак, другите е купил от България. Това, което различава най-много един арабски салон от българските, е начинът на бръснене. Меси оформя брадата с различни техники според предпочитанията на клиента. Използва бръснач, машинка или конец -
арабски метод за бръснене
Конецът е обикновен, с него се прави примка, която изтръгва косъма с корен, а бузите на мъжа стават гладки като на бебе. Жените пък го търсят за оформяне на вежди с конец. Цената на услугата е пет лева. След като оголи брадата на клиента си, Меси почиства със специално мазило порите на лицето му, после го масажира, след това освежава кожата му с морска луга, внос от Близкия изток. Накрая поставя върху косата му няколко капки специално олио за блясък.
„Българките са много хубави. Работят наравно с мъжете, поддържат къщата, докато арабките са по-мързеливи. Седят си повече вкъщи. Сега не е като едно време в Сирия - всяка къща с по десет деца. Сирийците гледат вече по две, по три", казва Ахмед, седнал пред компютъра насаме с арабската си музика в ъгъла на магазина за наргилета и всякакви приказни джунджурии. Ахмед, както и брат му, са женени за българки, а жените им работят наравно с тях в магазините. И двамата възпитават децата си и в двете култури. Казват, че са попаднали по случайност в България. Ахмед тръгнал да прави бизнес в Румъния - по-голяма държава, по-голям пазар, но за да кандидатства за виза, трябвало да дойде до сирийското посолство в България. Тук му харесало. Останал. След това го последвал и брат му.
„Светът вече е глобално село. Всеки гони по-доброто. Вие, българите, го търсите на запад от страната си, ние пробваме тук. Хареса ли ни, пускаме корени", казва Ахмед, заобиколен от
тарамбуки, наргилета, броеници
ръчно изработени кутии за бижута. Показва ми кутия с вградени изгледи, под тях надпис - Копривщица. И се шегува - виж как изглежда един сирийски град. Не му се връзвам. Ахмед се предава. Картичките са български, носи ги със себе си в Сирия, там сънародниците му изработват кутиите. Така тази вещ съчетава по свой начин по нещо от двете култури.
„Между арабското и българското разликата е малка. Това, което тук е открито, там е скрито. Тук проститутките са на улицата. Там са скрити зад стените", казва Сали, българин мюсюлманин, и изтрива кръвта от ръцете си в бялата аптекарска престилка. На джобчето й стои името на голяма фармацевтична компания. Сали продава месо в една от многото арабски месарници покрай Женския пазар и току-що е оголил голям телешки кокал.
Оттатък пазара, до пресечката с „Хр. Ботев", улицата поддържа стриктно ориенталския си облик, но присъствието в нея е турско. Южните ни съседи предлагат специалитети от турската кухня, отворили са и магазинчета за дрехи. Стъпваме отново на арабска земя, след като прекосим „Хр. Ботев". Арабите са завладели „Цар Симеон" чак до „Опълченска". Верижно наредените магазини за авточасти стигат до ъгъла с „Константин Величков", макар и поразредени с български.
Връщаме се отново при Марин, който диша един въздух с арабите през последните 20 години. „Тук, на ъгъла със „Софроний", преди време имаше магазин за хранителни стоки, до него - месарница. На крачки от тях беше кръчмата „Деветте магарета". След това плод и зеленчук, рибарски магазин, кафене, магазин за дрехи", сочи магазините за авточасти сънародникът ни. Арабите държат около 90% от този бизнес, което значи, че само на тая улица имат поне 80 магазина. Собствениците им са ливанци, сирийци, египтяни, а клиентите и снабдителите най-често са роми и нашенци от провинцията. Сутрин пристигат с чували, пълни с авточасти втора употреба. Откъде се снабдяват ли? Защо ли питаме. Точно до нас заковава черен мерцедес с пернишки номер. От колата изскача мъж с чисто нова броня в ръце и притичва в отсрещния магазин.
Има и такива, които взимат частите от борсите, други като арабина Марлан купуват стари автомобили, разфасоват ги в работилницата си, после ги разпродават на части. Марлан живее в България от много години. Тук е завършил МЕИ, после аспирантура, говори перфектно български, можеш да му се довериш за всичко, казва Марин. Повечето араби вече са се нагласили към българския начин на живот. Иначе се държат здраво помежду си. Няма ли нещо единият, взима го от съседа. Не си правят сечено помежду си. Влязат ли двама-трима клиенти да търсят гуми в един магазин, цената веднага скача на 30 лв. по цялата верига. И никой не я подбива. Няма ли в близките два часа търсене, гумата пак става 20 лв.
Обедно време е
Тичаме в дюнерджийницата „Цър-пър" на „Пиротска", която държи ливанецът Абдул. Най-хубавите дюнери правят ливанците и сирийците. Зад тезгяха ни се усмихва любезно синеоко момче - Али, ливанец, роден в България, син на Абдул. Дюнерът, който ни приготвя, е страхотен, но за сметка на това българският на Али е ужасен. Ама нали е роден у нас? След като се родил, се върнал с майка си в Ливан, преди година и половина отново дошъл насам. Какво прави толкова вкусен дюнера му? Али се опитва да обясни как приготвя месото, какви подправки му слага - сол, чесън, портокал, лимон и камион. Не камион, поправя го мъжът, който седи до касата, също ливанец. Камион, камион, опъва се Али и премигва със сините си очи. Знам една песничка, казвам му: „Големият Али не ще да яде домати." Али се смее, запява я на арабски.
Искра Ценкова, „Тема"
