„Напоследък се замислям, че всеки човек има мисия в живота или някаква предопределена съдба - казва Антонина. - Може би трябваше да напусна България по такъв драматичен начин, да избягам в Америка и да се изуча до степен на експерт именно в данъчното законодателство - нужно за България точно през 1992-ра. Чувствам се толкова привилегирована, че имах възможността да помогна на Родината в труден момент!“
Човек не би й дал годините, които тя и не крие - 75. Антонина Дуриданова, или Нина, както я наричат най-често, е усмихната, позитивна, добронамерена и пълна с енергия.
Преживяла е силно драматични моменти, които биха прозвучали невероятно за един 30-годишен човек например. Минала е през унижения, опасности и тежък живот, през бягство от желязната завеса и комунистическия режим и е постигнала невероятни успехи - до експерт в Министерството на финансите на САЩ. Името й е вписано в историята на данъчното законодателство на България.
След 55 години в Америка тя е запазила чист, богат и експресивен българския си език, и това не е случайно. Родена е в София, баща й проф. Иван Дуриданов е култово име и любим преподавател по езикознание на поколения студенти в Софийския университет. Майка й Мария Миленова е признат историк. В дома, пълен с книги, за малката Нина четенето и ученето са страст. Летата си прекарва в селото на баба й - Ракиловци до Радомир, където изгражда свободолюбивия си характер.
Учи в Първа английска езикова гимназия.
„Съучениците ми бяха все от привилегированата класа - деца на комунисти с висш ранг, които можеха да пътуват, за тях имаше специални магазини, нямаше забранена музика. За едно 14-годишно момиче това беше неразбираемо“
За нея, която толкова силно желае да пътува и да опознае света, няма шанс.
След английската гимназия, през лятото на 1968-ма излиза постановление между България и Югославия, че деца от македонски и сръбски произход имат право да учат в Югославия. А баща й проф. Дуриданов е от македонски произход и тя записва „Икономика“ в университета в Белград, с идеята да продължи с международна търговия.
В Белград Антонина се оказва в един непознат свободен свят. Югославия не е под „опеката“ на Москва и всичко е позволено - пътувания в чужбина, западна музика и новини. „Може да си представиш, че аз, на 18 години, не бях виждала американски и английски филми и една седмица прекарах в кината в Белград“, споделя тя.
Антонина си пътува често до София с влак. Веднъж служител от паспортен контрол на границата я сваля грубо от влака, защото била... неприлично облечена. В панталони и пуловер. И 18-годишната Антонина прекарва нощта в чакалнята на гарата - без жива душа наоколо.
Сутринта същият служител й казва да се качва на един товарен влак за София и просто да се маха.
„Ако не бях заминала с товарния влак, може би щяха да ме приберат и никога да не се върна, както се случваше тогава с много хора“, казва тя.
Тази ужасяваща случка е кулминацията, след което решава да избяга от желязната завеса. Тя вика майка си в Белград и й казва, че ще напусне страната както може. Прекарват 3 дни в сълзи, защото това оцначава, че може би никога няма да се видят.
Паспорта не й дават, има заповед повече да не следва в Югославия. Майка й успява с връзки да уреди да й върнат паспорта, а тя си взема изпитите за първата година в Белград и се качва на влак за Виена.
За неин късмет, купето е претъпкано и служителят от паспортен контрол казва на всички пътници да отворят паспортите си на страница, на която трябва да сложи печат. „Господ е бил с мен тогава! Ако беше отворил предишните страници, щеше да види, че нямах право да напускам Югославия“, казва Антонина.
Във Виена не познава никого. Знае, че с нередовните й документи я чака лагер за емигранти и, че трябва да се предаде в полицията. И тогава в едно виенско кафене среща своите Ангели - две млади американки, които, като чуват трагичната й история, се просълзяват и казват, че ще я спонсорират да живее в техния град - Ан Арбър в Мичиган.
След почти година престой в емигрантския лагер в Трайскирхен близо до Виена и интервю в американското посолство е одобрена за пътуване и на 30 септември 1970 г. пристига в Америка, в Ню Йорк, с един куфар и 20 долара в джоба. „Все едно кацах на Луната - споделя тя. - В Ню Йорк свободата просто се усещаше по улиците."
"В Ан Арбър двете мои спонсорки бяха оранизирали необикновено посрещане, просто грабна сърцето ми! Вечеря с приятели, които бяха украсили апартамента с лозунги „Добре дошла вкъщи, Нина!“. Когато влязох, всички станаха на крака и ръкопляскаха. Разплаках се. И сега, като си спомня, плача...“
В Ан Арбър тя прекарва 7 години в учене и работа. Не може веднага да следва, заради таксата в университета. Първата й работа осигуряват спонсорките - като nanny, или бавачка. Грижи се за децата на едно семейство - да ги изпраща и посреща от училище, има квартира и храна. Работи и като сервитьорка в китайски ресторант, макар никога не е виждала такава храна. След това в универсален магазин.
Изкарва курсове за счетоводство и машинопис, които й дават възможност да работи като счетоводител, на по-ниска степен. В една агенция за намиране на работа, като чуват трагичната й история, веднага й намират работа в книжарница. „Тези първи 7 години ми помогнаха да разбера, в кой свят съм“, казва тя.
През 1976-а се случва нещо необикновено. Президентът Форд и лидери от комунистическия лагер подписват споразумение за събиране на разделени семейства. Родителите на Нина са вече разведени, а майка й попада в списъка на тези с правото да пътуват в Америка. Едва когато двете се събират в Америка, Нина разбира, че в момента, в който тя стъпва на американска земя, уволняват майка й от работа като „враг на комунизма“.
Шест години Мария живее в пълна изолация, всички я отбягват. Държи куфар, приготвен до вратата. Всеки път, когато се звънне, тя очаква, че са дошли да я отведат там, откъдето никой не се връща - защото „не е възпитала дъщеря си в комунистическата идеология“. Нина помни как за пръв път майка й попада в американски магазин - радва се като малко дете, и как дори се загубва в един мол.
Антонина завършва „Руска и френска филология и литература“ в университета в Мичиган и преподава френски и български в гимназия. Влече я икономиката и се включва в програми по „Бизнес администрация“ и „Международна търговия“ с испански език в Еastern Michigan University. Успява да стигне в кариерата си до United State Treajury - Федералното Министерство на финансите.
Специализира се в данъчното законодателство, което изучава упорито и детайлно. Само за 3 години, с много труд и проучвания, става международен експерт в областта на данъчното законодателство - в Мичиган и после във Вашингтон.
Там през 1992-ра й предлагат да замине за София, тъй като от българското правителство молят да изпратят международен специалист по данъчно право. „Скочих от радост!", споделя Нина.
"Страната ни беше в лошо финансово състояние и имаха нужда от помощ за изграждането на нова данъчна администрация. Служителите от Министерството на финансите в София ме посрещнаха с широки обятия, с ентусиазъм и радост.“
Тя прекарва 3 години в работа с екип от финансовото министерство по създаването и въвеждането на Данък общ доход (ДОД), издава и наръчник по прилагането му. Става водеща при създаването на закона за Данък добавена стойност (ДДС), с екип от финансовото министерство.
През 1996 г. се връща обратно в Щатите и продължава в данъчната администрация във Вашингтон, после обратно в Мичиган. Заради остеопорозата на майка й двете се преместват на по-топло - в Тексас, като работи в Далас, Хюстън и Сан Антонио. „Тя моята история е безкрайна, но нали приказката трябва да е кратка“, смее се като момиче Антонина.
През 2014-а с пенсионирането за нея започва един съвсем нов живот, и то - не по-малко натоварен отпреди. Ходи на уроци по пиано, рисува. Заедно с бивш съученик от Английската гимназия, с когото е в романтична бръзка, обикаля света - над 70 държави на всички континенти, освен Антарктика.
Денят й започва с йога и медитации, ирае в танцовия състав „Булгарика“ в Сан Антонио, кара колело, пътува при децата и внуците си.
По време на пандемията тя написва автобиографичната си книга „Бягство от желязната завеса. Ново начало и завръщане“ - на английски и български.
Втората си книга - „Магия за дълголетие“ издава като отговор на многобройните въпроси, какво прави, за да е толкова млада и жизнена. Тя е издадена и на испански. А третата й книга - „Вкусно европейско лято“ е само на английски, в нея представя ястия от българската кухня.
България винаги е в сърцето й. Поддържа връзки с българските общности в Чикаго, Хюстън, Далас, Остин, Вашингтон, Сиатъл, Бостън... Преподава български на деца онлайн от Мъртъл Бийч, Южна Каролина. Представя книгите си пред българските общности в Америка и пред сънародниците си в България, посещава всякакви български събития.
Прекарва летата си в България, но окончателно завръщане в Родината не може да си позволи. В Сан Антонио, Кентъки и Мичиган са 3-те й деца от 2 брака - с босненец и американец, който е починал.
От първия си съпруг от Босна има дъщеря Ванеса (на 54 г.) и син Ричард (на 50 г.). От втория си брак има дъщеря Анабел (на 40) и общо 6-има внуци, с които обожава да прекарва времето си.
„Носталгията си я има, и ако не бяха децата, отдавна да съм се върнала окончателно в Родината“, споделя българката.
