Английският изследовател Арнолд Тойнби пише в 12-томното си издание за историята на народите, че „... в света е имало 21 цивилизации. Една от тях е българската. Разширявала границите си посредством своето силно културно влияние. Простирала се е от Белград до Крим и от Карпатите до Бяло море, наричано в древността Тракийско.“
Безброй са имената на великите българи, чиито стремежи и въжделения, претворени в дела, се вплитат в нелекия път на България през вековете.
Българската нация е една от най-старите в света. Заради борбения си дух и интелекта си се отличаваме с постижения в различни сфери. Има обаче много българи, които не са известни сред обществото, но за сметка на това са постигнали уникални успехи.
Една от тях е Анка Ламбрева, забележителна българка, която разнася славата на България по всички кътчета на земното кълбо. Неслучайно в енциклопедията срещу името й е написано – първата българска Магеланка! През 1928 г. тази млада българка се качва на параход, за да отплава до другия край на света. Надарена със смело сърце и с жаден за познания дух, тя започва своя приключенски живот, изпълнен с откривателства и с патриотизъм – но
не под строй и с веенето на трибагреник
а с искрени дела от чиста и дълбока обич към Родината. За съжаление българите знаят много малко за нея, а животът й е като истинска приказка. Тя е родена в Карлово на 22 февруари 1895 г. Родната къща на бедното 10-членно семейство от Пиперковия род била в съседство с тази на Евлоги Георгиев. Сиромашията и недоимъкът са постоянни спътници в живота на семейството й, пише и сайтът „Патриотичен десант“. Любознателността й я отвежда в Пловдив, където завършва гимназия, като през това време живее в пансион и работи като слугиня в богатите домове. Една вечер в пансиона избухнал пожар – стар полилей с фитил и газ паднал, течността се разляла и огънят превзел стаята. Другите момичета хукнали да търсят помощ, а Анка останала сама сред пламъците. Когато дошла помощта, огънят вече бил угасен, а карловката спокойно си четяла книгата. Година и половина учи медицина и работи като чиновничка в застрахователна компания в София, за да се издържа, но точно тогава умират един след друг нейните родители и тя се принуждава да напусне столицата, за да издържа своето семейство в Карлово, където става учителка.
„На улицата ще спя, под фенера ще чета
но пак ще завърша“, зарича се тогава тя. И наистина успява. От своя приятелка в Пловдив разбира, че богат американец набира желаещи да учат в американския медицински университет в Цариград, печели стипендия и заминава за там. Анка силно мечтае да стане лекарка и когато през 1925 г. университетът се закрива от Кемал Ататюрк, тя завършва училище за милосърдни сестри и постъпва на работа в една цариградска болница край Босфора. Случаят я среща с мистър Тейкон, който се лекува в нейната болница. Благодарение на навременната й намеса, при едно нощно дежурство Анка спасява живота му. В знак на признателност британецът я кани да му гостува в Дюнедин в Нова Зеландия, където живее, за да се погрижи за него и за душевноболната му дъщеря, и й изпраща билет за парахода от Цариград. През 1928 г., преизпълнена
с надежди и мечти за един нов свят
Анка тръгва за далечната екзотична страна. Пътуването трае три месеца, през което време тя посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия. Вече в Нова Зеландия, тя се влюбва в Раймънд, мъж, с когото изкарва един прекрасен месец на остров Таити. Българката изнася сказки в колежи, университети и женски дружества, като запознава обществеността в Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на нашата страна. Оказва се, че милосърдната сестра е първата регистрирана българка, стъпила в тихоокеанската страна. Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии под надслов „Непознатата България“ с нейния подпис. Тя ги изпраща на българското Министерство на външните работи, което ги превежда на френски език и ги адресира до легациите ни по света като реклама на България.
В Нова Зеландия Анка открива безплатен курс по българска бродерия в едно женско дружество и така там се появяват българските шевици. Интересен факт е, че
прекарва няколко месеца в джунглата
където живее в едно маорско племе и се сприятелява с 85-годишния му вожд Мита. Тя интересно по-късно описва начина им на живот, танците им, но не пропуска и факта, че древните жители на Нова Зеландия били човекоядци. Носталгията обаче я връща през зимата на 1930 г. отново в България. Пътуването й обратно към Родината се превръща в приказка. Тя се спира на островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после достига източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Англия. Авантюристка по дух, през 1929 г. тя става първата жена в света, прелетяла със самолет над Ламанша. Историографите все още не са намерили достоверни разкази, свидетелстващи за полета й над Ламанша, осъществен през същата година. Но доказателството, че Анка е първата българка, а много вероятно и първата жена в света,
прекосила протока със самолет
се крие в снимка, на която тя позира пред аероплана. От Париж с влак заминава за Германия, а оттам с параход по Дунава през зимата на 1930 г. се добира до Видин, откъдето пристига в своето любимо Карлово. Неспокойният й дух обаче не я свърта на едно място и тя отново потегля на околосветско пътешествие. За три години младата българка обикаля 42 държави и навсякъде с любов говори за своята Родина. Нейните сказки за страната на розите се слушат с голямо внимание. Интересен момент от обиколката й е срещата в Париж с легендарния български борец Дан Колов. Облечена в народна носия, Анка се качва на тепиха и му поднася букет рози. Омаян от хубостта й, борецът я кани на вечеря – това се оказва единствената среща помежду им, но до смъртта си пазят добрите си чувства един към друг. В средата на 30-те години Анка се озовава в Иран. Тя се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани, където се носи легендарната й слава на самотна околосветска пътешественичка. Освен това знаела седем езика,
яздела кон и карала мотоциклет
нещо необичайно за жена. Чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила. По това време вече е четиридесетгодишна. Ръката й искат шейхове и петролни магнати. Но опърничавата българка отблъсква предложенията им и през 1941 г. в Багдад се омъжва за министъра на финансите на Ирак Наджа ел Суеди. Бракът им обаче трае едва 6 месеца, тъй като съпругът й е заточен в Родезия, където умира.
Въпреки че е материално обезпечена, тя не престава да работи като болногледачка и учителка. След работа пише в тетрадка за преживяванията си. По време на Втората световни война не се отказва от българското си поданство. Самият външен министър на Иран й предлага това, като й обещава, че после ще се радва на почести и слава в неговата съвсем не бедна родина. След този отказ
е заточена в концлагера „Мио-Мие“ в Ливан
Там се отдава на писане и изпод перото й излизат много стихове, предимно посветени на България, както и поемата на френски „Зад бодливата тел“. Успява да убеди коменданта на лагера да бъде оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. Така се запознава с бъдещия си мъж – младия персиец с благородно потекло Райян Ахмад Дин, който е докаран ранен в лагера. През 1943 г. заедно с останалите затворници е освободена с мъжа й от съюзническите войски, които разгромяват немците и навлизат в Ливан. Заминава със съпруга си в Иран, където той има наследствено имение от 12 села, 3 от които й са подарени като сватбен подарък. Тя ги благоустроява, като премахва глинените колиби и построява нови масивни къщи за местните, канали към зеленчуковите градини, кокошарници и краварници. Основава и езиков учебен център, както и културен клуб, в който прожектира филми от България, а също и училище. С лични средства, лекарства и дрехи
подпомага социално слабите и болни хора
Но страстта й към пътешествията все така не я напуска и тя продължава да пътува с мъжа си и осиновения си син Килмарс. През 1957 г. и през 1964 г. посещават Сирия, Ливан, Италия, Япония, Швейцария, Цейлон, Фиджи, Австралия, Нова Зеландия, Таити, Самоа и други страни. След смъртта на съпруга си през 1970 г. се завръща в България вече 75-годишна. Прави много дарения на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в родния си град. Нейните великолепни пътеписи и есета, книгите й „Карлово и карловци – от 1877 г. до днес“, „Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета“, където тя описва богатия си на авантюри, но и на смисъл живот, и фотоалбумите с красиви фотоси на екзотични страни и непознати хора предизвикват истинска сензация след появата им у нас. Днес Карловският исторически музей пази над 1000 нейни снимки, подарен от Анка национален женски костюм, който е шила в дългите години на емиграция в Иран, персийски килим и ваза.
Опознала мизерията и богатството
любовта и омразата, след 81 години, изживени като приказка, Анка умира в родния си град на 18 февруари 1976 г. Последната й воля е да бъде погребана в Карлово до своите родители. „Анка Ламбрева не е намерила лекарство срещу рак, нито е направила някакво невероятно научно откритие – обобщава нейния живот Делян Момчилов, автор на книгата „Българите − забравените постижения“. – Но тя остава в историята със своя пример, със силата си и със стремежа си – защото в началото на 20-и век, когато жените по света дори не са имали правото да гласуват, тя успява два пъти да обиколи света. Есенцията на нейната история се крие в това, че човек, има ли желание, ще намери и начин въпреки условията.“
